— Симбиоза — спомних си. Аз помнех думите. Сам откъсваше съдържанието и изхвърляше думите като ненужни. — Два животински вида, взаимно зависими за съществуванието си.
— Аха. А има ли книга за четири-пет вида, които правят това?
— Не зная.
— Ами това? Имаш една радиостанция и четири-пет приемника и всеки от тях може да прави различни неща — един да копае, друг да лети, трети да прави шумове, но всички получават заповеди от едно място. И всеки си има самостоятелно захранване, върши различно нещо и си е отделно. Има ли такова нещо, само че живо, а не радио?
— Всеки организъм да е част от цялото, но да е отделно от него? Едва ли… освен ако имаш предвид форми на обществена организация, като екип или може би бригада от хора, които работят заедно и всички получават заповеди от един шеф.
— Не — каза той веднага, — не такова. Като едно-единствено животно — и той сви пръстите на ръката си, за да ми покаже. Разбрах го.
— Искаш да кажеш гещалт, като форма на живот. Това е фантастика.
— И в никоя книга ли не пише за това, а?
— Поне аз не съм чувала за такава книга.
— Трябва да зная за това — изпъшка той. — Има такова нещо. Искам да знам дали се е случвало и преди.
— Не виждам как може да съществува нещо подобно.
— Съществува. Една част, която донася, една част, която пресмята, една част, която получава отговора и една част, която говори.
— Да говори ли? Само хората говорят.
— Знам — отвърна той, стана и си отиде.
Дълго търсих такава книга, но не намерих нищо подобно. Отидох и му казах. Той много дълго мълча, загледан в синята линия на хълмистия хоризонт. После впи очи в мен, с тези ириси, готови всеки миг да се завъртят, и започна да търси.
— Ти научаваш, но не мислиш — ми каза той и отново се загледа в хълмовете.
— Има човеци, които могат да правят такива неща — каза най-после той. — Това се случва под носа на околните, но те не го виждат. Някои хора четат мисли. Някои могат да местят предмети с мисълта си. Някои могат сами да се преместват чрез внушение. Някои могат да отговарят на какъвто и да е въпрос, стига да се сетиш да ги питаш. Но няма някой, който да може да ги обедини, както мозъкът обединява частите, които натискат и дърпат, усещат горещо и вървят, които мислят и всички останали… Аз съм такъв човек — завърши той неочаквано. После дълго стоя неподвижно; помислих, че ме е забравил.
— Сам — попитах аз, — какво правиш тук в гората?
— Чакам — отвърна той. — Още не съм свършен. — Погледна ме в очите и изсумтя с раздразнение. — Не „свършил“, както ти го разбираш. Искам да кажа, че… още не съм завършен. Нали знаеш как щом отрежат част от червея, той израства отново. Сега забрави за рязането. Представи си, че той поначало си израства тъй, от някоя част. Разбираш ли? Аз си събирам частите. Още не съм свършен. Трябва ми книга за това, що за животно ще съм, като свърша.
— Не знам такава книга. Кажи ми нещо повече. Тогава може би ще се сетя за книга, каквато търсиш или къде да я намеря.
Той счупи една пръчка с огромните си ръце, хвана двете парчета заедно и силно ги изви. Те се счупиха.
— Знам, че трябва да направя това, както птичката знае, че трябва да свие гнездо, като му дойде времето. Знам също, че когато съм готов, няма да се получи нещо изключително. Тялото ми ще бъде по-силно и по-бързо от всичко, което е съществувало досега, но главата няма да е както трябва. Но може би защото съм един от първите. Онази картина… пещерния човек…
— Неандерталец.
— Аха. Като си помисля, и той не е бил кой знае какво. Пръв опит за нещо ново. И аз ще съм нещо такова. Но може би след като набавя другите части, ще се намери и подходяща глава? Това ще е вече нещо.
Той изръмжа доволно и си отиде.
Търсих, дни наред търсих, но не намерих каквото той искаше. Намерих едно списание, в което се казваше, че следващата важна стъпка в еволюцията на човека ще бъде не във физиката, а в психиката му, но там не се казваше нищо за подобен организъм — гещалт. Имаше нещо за колонии от миксомицети, но те приличаха по-скоро на индивиди, организирани като пчелно семейство, това дори не беше и симбиоза.
Наистина нямах научни познания, а и не се интересувах от тези въпроси, но все пак не намерих нищо подобно на това, което той искаше, освен например маршируваща духова музика — всеки свири на различен инструмент, с различна техника и различни ноти, но се получава една мелодия и всички се движат в крак. Но той нямаше предвид такова нещо.
И така, една хладна есенна вечер аз отидох при него, той взе малкото, което намери в очите ми, и се обърна настрани с неприлични думи, които нямам желание да си спомням.