— Не можеш да го намериш — каза той. — Не идвай повече.
Стана, отиде до една дрипава върба и се облегна на нея, загледан надолу, в непрекъснато играещите сенки, които хвърляха клоните, люшкани от вятъра. Мисля, че вече ме беше забравил. Скочи като подплашено животно, когато заговорих съвсем близо до него. Трябва да е бил изцяло погълнат от странните си мисли, защото не ме бе чул, като се приближавам.
— Сам — казах аз, — не ме обвинявай, че не го намерих. Аз търсих.
Той овладя изненадата си и ме погледна с тези свои очи.
— Да те обвинявам ли? Че кой обвинява някого?
— Не оправдах очакванията ти — обясних аз — и ти си ядосан.
Той ме гледа толкова дълго, че се почувствувах неловко.
— Не разбирам за какво говориш — каза той.
Не исках да го оставя да си тръгне. Той би го направил. Би заминал завинаги, без дори да се замисли; пет пари не даваше за мен! Това не беше жестокост или лекомислие, както аз ги разбирах. Той просто не ме забелязваше вече, както котката не забелязва цъфтенето на лалетата.
Хванах го за ръцете над лактите и го разтърсих — все едно се опитвах да разтърся входа на къщата си.
— Ти можеш да знаеш! — изкрещях му аз. — Знаеш какво чета. Трябва да знаеш и какво мисля!
Той поклати отрицателно глава.
— Аз съм човек, жена — крещях обезумяла. — Ти ме използува отново и отново и не ми даде нищо. Заради теб наруших навиците си, изграждани цял живот — четях по цели нощи, идвах при теб в дъжда, идвах в неделя, а ти не ми говориш, не ме поглеждаш, не знаеш нищо за мен и не те интересува. Направи ми някаква магия и аз не можах да се освободя от нея. И като свърши, ми казваш: „Не идвай повече.“
— Трябва ли да дам нещо, защото съм взел нещо?
— Така правят хората.
— Хм — заинтересува се той. — И какво искаш да ти дам? Нямам нищо.
Отдръпнах се от него. Чувствувах… не зная какво чувствувах.
— Не знам — отговорих след малко.
Той сви рамене и се обърна. Аз почти се хвърлих отгоре му и го задърпах назад.
— Искам ти да…
— Какво, по дяволите, искаш?
Не можех да го погледна. Гласът ми едва излизаше:
— Не знам. Има нещо, но и аз не знам какво е. Нещо, което… не бих могла да кажа, дори и да го знаех. — Той поклати глава и аз отново го сграбчих за ръцете. — Ти прочете книгите, които бяха в мен; не можеш ли да прочетеш… самата мен?
— Никога не съм опитвал. — Той пристъпи напред и вдигна лицето ми: — Дай.
Очите му ме пронизаха със странната си сонда и аз изпищях. Опитах да се отскубна. Не исках това, не, не беше това. Борих се отчаяно. Предполагам, че ме е вдигнал от земята с огромните си ръце. Държа ме, докато свърши, и след това ме пусна. Свлякох се на земята и избухнах в ридания. Той седна до мен. Не се опита да ме докосне. Нито да се измъкне. Най-после аз се успокоих, но продължавах да стоя така и да чакам.
— Вече няма да правя това — каза той.
Седнах със свити колене, покрих ги плътно с полата си и поставих едната си буза върху тях, за да мога да виждам лицето му.
— Какво стана?
Той изруга.
— В теб е дяволска бъркотия. На трийсет и три години… и защо продължаваш да живееш тъй?
— Много си ми е добре — казах малко засегната.
— Ами! — каза той. — Сам-самичка от десет години, освен някой, дошъл по работа. Никой друг.
— Мъжете са животни, а жените…
— В себе си ти мразиш жените. Те всички знаят нещо, което ти не знаеш.
— И не искам да го знам. И тъй съм си щастлива.
— Тия не ми ги разправяй на мен!
Не казах нищо. Ненавиждам такъв език.
— Две неща искаш от мен. И в двете не виждам смисъл. — За пръв път ме погледна с истински човешки израз на лицето: безкрайно удивление. — Искаш да знаеш всичко за мен, откъде съм, как съм станал това, което съм.
— Да, наистина, това искам. Кое е другото, което ти знаеш, аз — не?
— Роден съм някъде, израснал съм някак си, като бурен — започна той, без да ми обръща внимание. — Хората дори не са си направили труда да ме дадат в приют за сираци. Тъй че си растях на свобода, подготвян да стана нещо като селския идиот. Така и щеше да стане, ако не бях хванал гората.
— Защо?
Той дълго се чуди, после отговори:
— Вероятно защото не виждах смисъл в начина, по който живеят хората. Тук мога да си живея както си искам.
— И как искаш? — попитах аз през огромното разстояние помежду ни, което ту се скъсяваше, ту се увеличаваше.
— Това търсех в твоите книги.
— Никога не си ми говорил за това.
— Ти научаваш, но не мислиш — казваше ми го за втори път. — Има нещо като… да кажем като човек. Направен е от отделни части, но е един човек. Има си нещо като ръце, нещо като крака, нещо като уста, която говори, има и нещо като мозък. Това съм аз, мозъкът на този човек. Малко слабичък, дявол го взел, но няма по-добър.