— Защо не знаех всичко това преди?
— Защото нещо много силно ти е пречело да си го припомниш.
Скочих развълнувано.
— Но защо? Съвсем не разбирам защо.
— Просто естествено отвращение — предположи той. — Какво ще кажеш за това? Било ти е противно да се почувствуваш жена, макар и само за секунда.
— Но още в началото вие сам ми казахте, че нямам такива проблеми.
— Добре, как ти се струва следното? Казваш, че си изпитал болка в този епизод. Може би не си искал да се върнеш към него от страх да не изпиташ отново тази болка.
— Да помисля, нека да помисля. Да, да, така е, но то не е всичко — това проникване в чуждото съзнание. Тя се отвори за мен, защото й напомних за Сам. И аз влязох. Не бях подготвен. Не бях го правил преди, освен отчасти, и винаги бях срещал съпротива. Проникнах напълно и това се оказа твърде много за мен — толкова се изплаших, че години наред не посмях да го направя отново. Стоеше си там някъде скрито и заключено в съзнанието ми. Като растях, способността ми да правя това укрепваше, но аз все още се страхувах да я използувам. И колкото по-голям ставах, толкова по-ясно започвах да чувствувам дълбоко в себе си, че мис Кю трябваше да бъде убита, преди тя да е убила… това, което съм. Господи! — извиках аз. — Знаете ли какво съм?
— Не — отговори той. — Ще ми разкажеш ли?
— Бих искал — казах аз. — О да, бих искал.
Изразът на лицето му беше професионален — открит, готов да приеме всичко, без да показва дали вярва или не. Трябваше да му разкажа, но изведнъж разбрах, че не ми достигат думи. Знаех нещата, но не и имената им.
Сам вземаше значенията и изхвърляше думите.
И после: Ти четеш книги. Чети книги за мен.
Този негов поглед. Това… „отваряне“.
Отидох до Стърн. Той вдигна глава, наведох се към него. Най-напред той се стресна, но бързо се овладя. После сам се приближи още.
— Боже мой! — промълви той. — Не бях забелязал тези очи. Бих могъл да се закълна, че тези ириси се въртят като колела…
Стърн четеше много. Беше прочел повече книги, отколкото можех да си представя, че са написани. Проникнах там, за да търся онова, което ми бе нужно.
Не мога точно да опиша това. Все едно вървите в тунел, а от стените и тавана му към вас се протягат дървени ръце, както на онези въртележки с кончетата по време на карнавал и вие трябва да грабнете пиринчени пръстенчета от тези ръце. Всяка ръка държи такъв пръстен и можете да вземете който си поискате.
Сега си представете, че сте си избрали кои пръстени искате и ръцете държат точно тях. Представете си, че имате хиляди ръце, с които можете да грабнете пръстените. А сега, представете си, че тунелът е дълъг милиони мили и вие можете да преминете по него в един миг и да грабнете всичките пръстени. Беше нещо такова, само че по-лесно.
За мен това беше по-лесно, отколкото е било за Сам.
Изправих се и се отдръпнах от Стърн. Изглеждаше изплашен и като че ли му бе зле.
— Няма нищо страшно — казах аз.
— Какво ми направи?
— Трябваха ми някои думи. Е, хайде, хайде. Къде е професионалното ви самообладание?
Заслужаваше възхищение. Прибра лулата в джоба си и с върховете на пръстите си започна силно да натиска слепоочията и челото си. Като вдигна глава, вече беше добре.
— Разбирам — казах аз. — И мис Кю се е чувствувала така, когато Сам е правил това с нея.
— Какво си ти всъщност?
— Ще ви кажа. Аз съм главният мозък на един сложен организъм, който се състои от Бебето — нашия компютър; Бони и Бийни, които могат да се телепортират; Джейни, която може да извършва телекинеза, и мен — човек с телепатични способности, който контролира останалите. У никой от нас няма нещо, което да не е документирано: известни са телепортирането на йогите; телекинезата, практикувана от някои комарджии; изключителните способности на някои иначе съвсем обикновени хора да извършват бързо и наум сложни математически действия и най-вече така нареченият пакостен дух — преместване на предмети из жилището, като се използува младо момиче за медиум. Само че в нашия случай всяка част функционира безупречно.
Сам е създал това или то се е оформило около него; не е важно как е станало. Аз заместих Сам, когато умря, но тогава бях все още недоразвит, а и на всичко отгоре получих оклузия2 в резултат на този взрив у мис Кю. До известна степен вие бяхте прав, като казахте, че взривът ме е накарал несъзнателно да се страхувам да открия същността му. Но има и друга основателна причина, поради която не можех да премина през тази бариера — „Бебето е на три“.
Натъкнахме се на въпроса, какво е било по-важно за мен от сигурността, която ни даде мис Кю. Ясно ли ви е сега какво е било това? Този организъм — моят гещалт, е бил застрашен със смърт от тази сигурност. Тя е трябвало да умре, иначе той… аз щях да умра. Разбира се, отделните части щяха да продължават да си живеят: две малки негърчета със забавено развитие на речта; едно вглъбено в себе си момиче, което обича да рисува; едно монголоидно идиотче и аз деветдесет процента погубени способности и десет процента малолетен престъпник. — Изсмях се. — Разбира се, че е трябвало да бъде убита. Това е било самозащитата на гещалта.