Стърн дълго се мъчи да каже нещо, докато най-после успя да промълви:
— Аз не…
— И не е нужно — засмях се аз. — Справихте се чудесно. Вас наистина си ви бива. А сега искам да ви кажа нещо, защото вие като специалист можете да го оцените. Говорите за оклузия. Запънах се на това „Бебето е на три“, защото там е лежал скрит ключът към това, което всъщност съм. Не можех да го открия, защото съм се страхувал да си спомня, че съм бил едновременно две неща — малкото момче на мис Кю и нещо страхотно по-голямо. Не съм можел да бъда и двете едновременно, а и не съм искал да се откажа нито от едното, нито от другото.
— А сега можеш ли? — каза той, като гледаше лулата си.
— Вече съм го направил.
— И сега какво?
— Как какво.
Стърн се подпря на един от ъглите на бюрото.
— А не ти ли е минавало през ума, че може би този твой… „гещалт“ е вече мъртъв?
— Не е мъртъв.
— Откъде знаеш?
— Главата ви откъде знае, че ръката ви си е на мястото?
Той докосна лицето си.
— Е, и… сега какво?
Свих рамене.
— Нима китайският човек3, като видял, че Хомо Сап върви изправен, го попитал: „И сега какво?“ Ами ще живеем, това е всичко, като човек, като дърво, както всичко живо. Ще се храним и ще растем, ще експериментираме и ще се размножаваме. Ще се защитаваме. — Разперих ръце. — Всичко ще дойде от само себе си.
— Но какво можете да правите?
— Каквото може да прави електромоторът? Зависи с какво ще се заемем.
Стърн беше силно пребледнял.
— Но какво… искаш да правиш?
Замислих се. Той ме изчака, без да каже нищо.
— Знаете ли какво — казах аз най-после. — Откак съм се родил, винаги са ме подритвали, докато най-после мис Кю ме прибра. И какво стана? Тя едва не ме уби. — Помислих още малко и продължих: — Всички са се забавлявали, но не и аз. Всички се забавляват, като подритват някого, някой дребен, който не може да се съпротивлява. Или пък ти правят услуги, докато те обсебят или убият. — Погледнах го и се ухилих. — Просто ще се забавлявам, това е всичко.
Той се обърна с гръб към мен. Помислих, че ще започне да крачи из стаята, но веднага се обърна пак. Разбрах, че не иска да ме изпуска из очи.
— Ти измина много път, откак прекрачи този праг — каза той.
Кимнах.
— Значи сте добър „куколог“.
— Благодаря — отговори горчиво. — И си въобразяваш, че вече си съвсем излекуван, че всичко ти е наред и можеш да се впуснеш в живота.
— Ами да. А вие не мислите ли така?
Той поклати глава:
— Ти просто откри какво представляваш. Имаш да научиш още много неща.
Бях готов да проявя търпение:
— Например?
— Например да разбереш какво става с хора, които трябва да живеят с чувство на вина като твоята. Ти си различен, Джери, но не чак толкова.
— Трябва да се чувствувам виновен за това, че съм спасил живота си?
Той продължи, без да ми обръща внимание:
— И още нещо. Преди малко ти каза, че цял живот си бил озлобен срещу всички, цял живот си живял така. А запитвал ли си се някога защо?
— Честно казано, не съм.
— Едната причина е, че си бил толкова самотен. Затова децата, а после и животът при мис Кю са значели толкова много за теб.
— Е, и? Аз все още имам децата.
Той бавно поклати глава:
— Ти и децата сте едно същество. Единствено. Неповторимо. — Той посочи с лулата си към мен. — Самотно.
Кръвта забуча в ушите ми.
— Млъкнете! — казах аз.
— Помисли върху това — каза той кротко. — Вие можете да направите практически всичко. Можете да имате практически всичко. И въпреки това ще бъдете самотни.
— Млъкнете, млъкнете… Всеки е самотен.
Той кимна.
— Да, но някои хора се научават да живеят в самота.
— Как?
— Има нещо — опита се да ми обясни той след малко, — за което ти нищо не знаеш. Дори и да ти кажа, то няма да значи нищо за теб.
— Кажете ми го и ще видим.
Той ми хвърли невероятно странен поглед:
— Понякога то се нарича морал.
— Сигурно е така. Но не разбирам за какво става дума. — Време беше да се стегна. Нямаше смисъл да слушам тези приказки. — Вие се страхувате. Страхувате се от Хомо гещалт.
3
Китайски човек (синантроп) — скелет на праисторически човек, изкопан за пръв път през 1929 г, на югозапад от Пекин.