Той започна да различава сутрин от следобед, вчера от днес. Започна да познава пейката, на която са седели, театъра, в който са били, вече той водеше, когато се прибираха вкъщи. Тя оставяше инициативата в негови ръце веднага щом той бе готов да я поеме, докато най-после той започна да изготвя програмата за следващия ден.
Тъй като не помнеше нищо за живота си, преди да дойде при Джейни, всеки ден бе ден на открития. Правеха излети, возеха се на автобуси и разглеждаха града. Намериха още един театър и друго езеро, в което имаше не само патици, но и лебеди.
Той направи и друго откритие. Един ден, застанал в средата на стаята, той огледа стените една след друга, прозореца и леглото.
— Аз бях болен, нали?
Един ден спря на улицата, загледан в мрачната сграда отсреща.
— Аз бях там вътре.
Няколко дни след това той забави крачка, намръщи се и се загледа в един магазин за мъжка мода. Не, не вътре. Във витрината.
Джейни чакаше до него и наблюдаваше лицето му.
Той бавно вдигна лявата си ръка, сви я, погледна дъгообразния белег и двете резки на китката си, едната по-дълга, другата по-къса.
— Ето — каза тя и тикна парчето тръба в ръката му.
Без да го погледне, той сви пръстите си около него в юмрук. По лицето му премина сянка на изненада, после избухна истински ужас и нещо като гняв. Той се овладя.
— Всичко е наред — опита се да го успокои Джейни.
Той изръмжа въпросително и я погледна, като че ли я вижда за първи път, но лека-полека разпозна чертите й. Отвори ръката си и внимателно разгледа парчето метал. Подхвърли го, хвана го.
— Това е мое.
Тя кимна.
— Аз счупих тази витрина.
Той погледна витрината, отново подхвърли парчето метал, прибра го в джоба си и продължи нататък. Дълго мълча и едва когато се изкачваха по стъпалата на къщата, каза:
— Аз счупих тази витрина и ме тикнаха в онзи затвор. И ти ме измъкна, и аз бях болен, и ти ме доведе тук и се грижеше за мен, докато оздравея.
Той извади ключовете си, отвори вратата и отстъпи назад, да й направи път да влезе.
— Защо направи всичко това?
— Просто така — отвърна тя.
Той не можеше да си намери място. Отиде до вградения гардероб, обърна джобовете на саката от двата костюма и на спортното сако. Отиде до скрина и безцелно попипа покривката, отвори и затвори чекмеджетата.
— Какво има?
— Онова нещо — каза той неопределено. Влезе в банята, излезе. — Онова парче, дето е като тръба.
— Е?
— То беше у мен — измърмори той отчаяно. Обиколи още веднъж стаята, мина зад Джейни, която седеше на леглото, и се пресегна към нощното шкафче.
— Ето го!
Огледа го, изви го и седна в креслото.
— Ще ме е яд, ако го загубя — каза той с облекчение. — Имам го отдавна.
— Беше в плика, който пазеха за тебе, докато бе в затвора — обясни Джейни.
— Да, да. — Той го усукваше в ръцете си, после го вдигна и го размаха към нея като лъскав дебел пръст, който й се заканва. — Това нещо…
Тя чакаше.
Той поклати глава.
— Имам го отдавна — повтори той. Стана и закрачи из стаята. Отново седна. — Търсех някакъв човек, който… Ах! — изпъшка от безсилие. — Не мога да си спомня.
— Всичко е наред — каза тя нежно.
Той хвана главата си с ръце.
— Почти го бях намерил, дявол да го вземе — гласът му беше приглушен. — Отдавна го търсех. Винаги съм го търсил.
— Винаги ли?
— Ами откак… Джейни, пак не мога да си спомня.
— Всичко е наред.
— Наред, наред! Нищо не е наред! — Той се изправи и я погледна. — Извинявай, Джейни. Не исках да ти крещя.
Тя му се усмихна.
— Къде беше тази пещера? — попита той.
— Пещера? — повтори тя като ехо.
Той размаха ръце.
— Нещо като пещера. Полупещера, полухижа от трупи. В гората. Къде беше това?
— Аз бях ли там с теб?
— Не — отговори той веднага. — Предполагам, че това е било преди… Не си спомням.
— Не се тревожи за това.
— Но аз се тревожа! — беше възбуден. — Как да не се тревожа? — Веднага щом каза това, той я погледна за извинение и разбра, че го е получил. — Трябва да разбереш — продължи малко по-спокойно, — това е нещо, което аз трябва… Виж сега — отново се задъха от гняв, — възможно ли е нещо да бъде по-важно от всичко на света и да не можеш дори да си спомниш какво е то?