Той се втурна към вратата, отвори я със замах, на няколко скока пресече коридора и блъсна отсрещната врата.
— Джейни, слушай — каза той трескаво възбуден. — О, Джейни… — гласът му ненадейно секна. Беше връхлетял така засилен, че успя да се спре едва насред стаята — краката му напразно се плъзгаха и се мъчеха да го върнат обратно в коридора.
— Извинявайте, моля да ме извините — едва успя да изрече той, толкова голяма беше изненадата му. Отстъпвайки назад, блъсна вратата и тя се затвори; обърна се в паника, пипнешком успя да я отвори и изскочи навън. „Господи — помисли си той, — защо не ми е казала?“ Препъвайки се, стигна до стаята си. Чувствуваше се като гонг, който току-що са ударили, Затвори вратата, заключи я и се облегна на нея. Изсмя се неочаквано за самия себе си, но дрезгавият смутен смях му помогна да се съвземе. Извърна се да погледне заключената врата, привличан от нея против волята си. Помъчи се да отпъди от съзнанието си картината, която видя зад другата врата, отвъд коридора, но не успя — продължаваше да я вижда все така ясно; изчерви се и отново смутено се засмя.
— Трябваше да ми каже — измърмори той.
Погледът му попадна на парчето тръба. Вдигна го и седна в креслото. То разсея смущението му, напомни му за нещо много по-важно и неотложно. Трябваше да види Джейни. Да говори с нея. Тя ще знае. Беше лудост да си го помисли, но с нейна помощ можеше да се върне назад по-бързо, толкова бързо, че още днес да отиде и да намери този малоумен. Едва ли… Но Джейни, Джейни ще знае. Тогава да я чака. Тя ще дойде, трябва да дойде.
Облегна се, протегна крака, отпусна главата си назад, докато тилът му опря на облегалката на стола. По цялото му тяло се разнесе умора, като ароматен дим, който замъгли очите и изпълни ноздрите му.
Ръцете му се отпуснаха, очите се затвориха. Изсмя се — същият глуповат смях, но картината вече не бе така ясна и не се задържа достатъчно дълго, за да го отклони от дълбокия, здрав сън, в който потъна.
— Бам — бам — бам — бам — бам — бам — бам — бам.
(Петдесетте години, помисли си той, там някъде далеч сред хълмовете. Вечната мечта на всяко момче с буйна кръв — да му падне в ръцете картечница и да борави с нея като с маркуч за поливане.)
— Дум — дум — дум — дум! (Противовъздушни оръдия „Ърликон“! Откъде са изровили тези изкопаеми? Това противовъздушен комплекс ли е или музей?)
— Хип! Хип Бароус!
(За бога, кога този ефрейтор ще се научи да се обръща към мен с „лейтенант“? Не че държа на тия работи, но един ден ще се изтърве пред някой новоизлюпен полковник още с жълто по устата и двамата ще загазим.)
— Бам! Бам!
— О… Хип!
Надигна се в креслото и разтърка очи. Това не бяха оръдия — някой чукаше на вратата. И гласът беше не на ефрейтора, а на Джейни, която му викаше отнякъде. Противовъздушната база се разтвори в мъгла и отлетя в царството на сънищата.
— Хип!
— Да! — извика той дрезгаво. — Влез!
— Заключено е.
Изсумтя и се изправи на крака. Беше замаян. Слънчева светлина заливаше стаята през завесите. Залитайки, отиде до вратата и я отвори. Още не можеше да фокусира погледа си, в устата си имаше вкус, като че ли е дъвкал фасове.
— О, Хип!
Зад гърба й видя другата врата и си спомни за снощната случка. Вмъкна Джейни в стаята и затвори вратата.
— Слушай, страшно съжалявам за случилото се. Чувствувам се пълен глупак.
— Хип, недей — каза тя кротко. — То няма значение и ти много добре знаеш това. Кажи как се чувствуваш.
— Главата ми е малко мътна — призна той и за своя изненада се усмихна смутено. — Почакай малко да си плисна лицето със студена вода, да се поразсъня. — Вече от банята, той попита: — А ти къде беше?
— Разхождах се. Трябваше да помисля. После… чаках отвън. Страхувах се да не би ти… Исках да съм с теб. Мислех си, че мога да ти помогна… Ти наистина ли вече си добре?
— О, да. И няма да ходя никъде, без преди това да говоря с тебе. А тя как е — надявам се, че всичко е наред.
— Какво?
— Тя сигурно се е изненадала повече от мен. Защо не ми каза, че при тебе има още някой? Нямаше да нахълтам като…
— Но, Хип, за какво говориш? Какво се е случило?
— О, господи! — възкликна той. — Значи си дошла направо тук, още не си влизала в твоята стая.
— Не. Какво за бога…?
Той се изчерви.
— По-добре тя сама да ти беше казала. Ами стана така, че изведнъж трябваше да те видя, беше много важно. Втурнах се през коридора и връхлетях в стаята ти, без дори да ми мине през ума, че там може да има някой друг, и стигнах едва ли не до средата на стаята, докато успея да се спра, защото там беше тази твоя приятелка.
— Кой? Хип, за бога…
— Една жена. Трябва да я познаваш, Джейни. Крадците не се вмъкват да обират къщите голи!