Джейни бавно доближи ръка до устата си.
— Негърка. Млада.
— А тя… тя какво…?
— Не знам какво направи. Аз едва я зърнах (ако това може да е някаква утеха за нея) и веднага се измъкнах. О, Джейни, съжалявам. Разбирам, че се получи неудобно, но едва ли е толкова фатално. Джейни! — Извика той разтревожено.
— Той ни е открил… Трябва да се махаме оттук — прошепна тя. Устните й бяха побелели, цялата трепереше. — Хайде! Да бягаме!
— Почакай, Джейни, аз трябва да говоря с тебе. Аз…
Тя се обърна към него като подплашено животно. Говореше толкова бързо и напрегнато, че думите й не се разбираха добре.
— Не говори! Не ме питай! Не мога да ти кажа, няма да разбереш. Само да се махаме, да се махаме оттук.
С неподозирана сила ръката й го хвана и го задърпа. Ще не ще, той направи две крачки напред, иначе щеше да падне по очи на пода. Тя вече отваряше вратата, хвана го за ризата със свободната си ръка, измъкна го в коридора и го повлече към изхода. Той се хвана здраво за касата на вратата; заедно с изненадата в него избухна такъв гняв, че в един миг той се заинати. Така се вкопчи в касата, готов за отбрана, че нито с думи, нито със сила тя би могла да го помръдне. Ако беше посегнала, сигурно щеше да я удари. Но тя не каза нищо, дори не го докосна; изтича край него, бяла като платно, скимтейки от ужас, и хукна надолу по външното стълбище. Без да разсъждава, без да взема някакво решение, тялото му я последва. Той се озова навън, тичайки няколко крачки зад нея.
— Джейни…
— Такси! — изкрещя тя.
Отвори вратата, преди още колата да е намалила достатъчно. Хип скочи вътре след нея.
— Карайте! — каза Джейни на шофьора и застана на колене на седалката, за да гледа назад.
— Накъде? — попита смаяният шофьор.
— Няма значение. Само бързо!
Хип също се обърна, за да гледа през задното стъкло. Видя само къщата, смаляваща се в далечината, и няколко пешеходци, зяпнали от учудване.
— Какво има? Какво се е случило?
Тя само поклати глава.
— Но какво има? — настояваше той. — Да не би в къщата да има бомба?
Тя отново поклати глава. Обърна се напред и се сви в ъгъла. Белите й зъби хапеха ръката й. Той посегна и я свали от устата й. Тя не се възпротиви.
Опита се да я заговори още два пъти, но тя не отговаряше, само леко извръщаше глава настрани. Най-после той се отказа и се облегна назад, като не сваляше очи от нея.
Едва в края на града, където пътят се раздвояваше, шофьорът плахо попита:
— Накъде?
— Наляво — каза Хип.
За миг Джейни дойде на себе си и му хвърли бърз поглед, изпълнен с благодарност, после лицето й отново стана безизразно.
Мина доста време, докато у нея настъпи някаква едва доловима промяна, въпреки че беше все така вцепенено втренчена в нищото.
— По-добре ли си? — попита тихо той.
Тя премести погледа си върху него, но едва след малко започна да го вижда. На устните й се появи тъжна усмивка.
— Поне не по-зле.
— Уплаши ли се?
Тя кимна.
— И аз — каза той със застинало лице. Тя сложи ръката си върху неговата.
— О, Хип, съжалявам. Нямам думи да изразя колко съжалявам. Не очаквах това… не толкова скоро. Страхувам се, че вече нищо не мога да направя.
— Защо?
— Не мога да ти кажа.
— Не можеш да ми кажеш или засега не можеш?
— Нали ти казах какво трябва да направиш — обясни тя внимателно: — да се върнеш назад; да си спомниш всички места, на които си ходил, всичко, което се е случило, до самото начало. Можеш да го направиш, ако имаш време. — По лицето й отново се изписа ужас, после съжаление. — Но вече няма време.
Той се засмя почти радостно.
— Има! — Грабна я за ръката. — Тази сутрин си спомних за пещерата. Това е две години назад, Джейни! Зная къде е, какво намерих там. Някакви стари дрехи, детски дрехи. Един адрес, на къщата с голямата порта. И моето парче тръба, единственото нещо, което доказва, че съм бил прав да търся, да търся… Е — засмя се той, — това ще е следващата стъпка назад. Важното е, че открих пещерата, най-голямата стъпка. Само за около трийсет минути, и то без никакво усилие! А сега ще направя усилие! Казваш, че вече нямам време. Може и да нямаме седмици или дни, но имаме ли поне един ден, Джейни? Поне половин ден, а?
Лицето й започна да се прояснява.
— Може и да имаме. Може би… Спрете тук! — каза тя.
Тя плати на шофьора, той не я спря.
Стояха в покрайнините на града. Пред тях се простираше открито хълмисто поле, към което градът, като някакво животно, протягаше пипалата си — тук щанд за плодове, там бензиностанция, отсреща няколко съвсем нови жилищни сгради от лакирано дърво с неприятно натрапващи се гипсови орнаменти. Тя посочи към ливадите по възвишенията.