— Джейни?
— Тук съм.
Той се усмихна, сгуши глава във възглавницата и едва сега разбра, че това е скутът на Джейни. Отвори очи. Главата на Джейни беше черен облак на фона на рояк звезди, по-тъмна от нощта.
— Нощ ли е?
— Да — прошепна тя. — Добре ли спа?
Той се усмихна. Лежеше неподвижно и си мислеше колко добре е спал.
— Не сънувах, защото знаех, че мога.
— Радвам се.
Той се надигна и седна. Тя се размърда внимателно.
— Сигурно съвсем си се схванала — каза той.
— Нищо. Беше ми приятно да те гледам, като спиш.
— Да се връщаме в града.
— Не още. Сега е мой ред, Хип. Трябва да ти кажа много неща.
Той я докосна.
— Ти си замръзнала. Тези неща не могат ли да почакат?
— Не, не! Ти трябва да знаеш всичко, преди той… преди да ни открият.
— Той? Кой е той?
Тя дълго мълча. На Хип много му се искаше да я попита нещо, но се отказа. А когато все пак тя заговори, това, което разказваше, беше толкова далеч от въпроса му, че едва не я прекъсна; но отново се въздържа и остави нещата в нейни ръце.
— Ти си намерил нещо на полето; докоснал си го с ръка достатъчно дълго, за да разбереш какво представлява то и какво може да означава за теб и за света. След това човекът, който е бил с тебе, войникът, е направил така, че да го загубиш. Защо мислиш е направил това?
— Той беше едно недодялано скудоумно копеле.
Без да коментира, тя продължи:
— Сторило ти се е, че военният лекар, изпратен при теб, един майор, изглежда точно като онзи войник.
— Те доказаха противното.
Той беше достатъчно близо до нея, за да усети лекото движение в мрака, когато тя кимна:
— Доказали! Няколко души потвърдили, че през онзи следобед са били с него в самолета. И още нещо. Ти си имал един куп папки със сведения за някаква аномалия, която оказвала влияние върху магнитните взриватели на снарядите, преминаващи над определен район. Какво стана с тях?
— Не зная. Стаята ми е била заключена, доколкото зная, откак излязох онази сутрин, докато са отишли да я претърсват.
— А не ти ли е минавало през ума, че точно тези три неща — изчезналият войник, изчезналите папки и приликата на майора с войника — са те дискредитирали?
— Не ще и дума. Струва ми се, че ако бях успял да си изясня две или поне едно от тези три неща, нямаше да попадна в плен на тази идея фикс.
— Добре. А сега помисли за следното. Ти си се трепал и ровил цели седем години, приближавайки се все повече и повече към това, което си загубил. Попаднал си на следите на човека, който го е построил, и тъкмо си щял да го намериш, когато нещо се е случило.
— Да, вината беше моя. Налетях на Томпсън и побеснях.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Ами ако този войник не е дръпнал лоста по невнимание? Ако го е направил нарочно?
Като че ли изневиделица фотосветкавица блесна в лицето му — толкова силен бе шокът. И просветлението му бе така внезапно и заслепяващо. Когато най-после можа да проговори, той каза:
— Как досега не съм се сетил за това?
— Не ти е било позволено — в гласа й имаше горчивина.
— Как така не ми е било…?
— Моля те. Не бързай. Представи си за момент, че някой нарочно ти е причинил всичко това. Можеш ли да предположиш кой го е направил, защо го е направил, как го е направил?
— Не — каза той веднага. — Няма никакъв смисъл в това, да унищожиш първия и единствен в света антигравитационен генератор. Още по-малко смисъл има в това, аз да бъда избран за жертва и да бъда преследван по такъв сложен начин. Та този мой преследвач би трябвало да може да влиза в заключени стаи, да хипнотизира свидетели и да чете мисли!
— Така беше. Той може да прави всичко това.
— Но кой, Джейни?
— Кой според теб е направил генератора?
Той скочи на крака и издаде вик, който се разнесе из тъмното поле.
— Хип!
— Не ми обръщай внимание — каза той потресен. — Току-що осъзнах, че само човек, който, ако поиска, може да направи друга такава машина, би дръзнал да я унищожи. А това означава, че… о, господи!… че войникът и малоумният, и може би Томпсън… да, Томпсън, той е направил така, че да ме тикнат в затвора точно когато съм бил на път да го открия отново… те всички са един човек! Защо това не ми е хрумнало досега?
— Нали ти казах. Не ти е било позволено.
Той отново седна на земята. На изток светлееше зората, като сиянието на някакъв град, скрит зад хълма. Той погледна нататък и си спомни, че това бе денят, в който бе решил да сложи край на дългото търсене, което цели седем години не му даваше миг покой. Помисли си за ужаса, който е изпитала Джейни, когато той безразсъдно бе решил да се натика в ръцете на този… на това чудовище. Без да е възвърнал разсъдъка си, паметта си, без никакво оръжие за самозащита, без да знае къде отива.