— Ще трябва да ми кажеш, Джейни. Всичко.
Тя му разказа, всичко. Разказа му за Сам, за Бони и Бийни и за себе си; за мис Кю и Мириам, и двете вече умрели, и за Джери. Разказа му как след убийството на мис Кю се преместили отново в гората, в голямата самотна къща на семейство Кю, и как известно време били много близки. Но после…
— У Джери се появиха амбиции. Той реши да завърши колеж и го направи. Беше лесно. Всичко беше лесно. Когато скрие необикновените си очи зад очила, той е твърде невзрачен на вид, не прави впечатление. Завърши медицинско училище, после психиатрия.
— Искаш да кажеш, че той наистина е психиатър? — попита Хип.
— Не е. Но има диплом, което не е едно и също. Криеше се в тълпата, фалшифицираше какви ли не документи, за да го приемат. Така и не го разкриха. Някои се заемаха да разследват неговия случай, но беше достатъчно само да ги погледне с необикновените си очи и те всичко забравяха. Никога не го късаха на изпит, стига да имаше мъжка тоалетна.
— Какво? Мъжка тоалетна ли?
— Точно така. — Тя се засмя. — Веднъж щеше скъпо да плати. Номерът му беше следният: отиваше до тоалетната, заключваше се в една от кабинките и викаше Бони или Бийни. Казваше им къде е закъсал, те се връщаха у дома, казваха го на мен, аз получавах отговора от Бебето и светкавично бързо се връщаха с информацията, всичко само за няколко секунди. Но един хубав ден някакъв студент чул Джери да говори и надникнал от съседната кабинка. Можеш да си представиш! Когато се телепортират, Бони и Бийни не могат да носят със себе си дори и клечка за зъби, да не говорим за дрехи.
Той се плесна по челото.
— И какво стана?
— О, Джери настигнал хлапето. Но то вече било успяло да изхвърчи оттам и да се разкрещи, че в двете нули има голо момиче. Половината студенти се втурнали вътре, тя, разбира се, вече била изчезнала. А когато Джери настигнал хлапето, то просто изведнъж забравило всичко и дори започнало да се чуди защо ли се е развикало така. После доста си изпатило за тази случка.
— Това бяха добри времена — въздъхна тя. — Джери се интересуваше от всичко. Непрекъснато четеше. Непрекъснато искаше от Бебето някаква информация. Интересуваше се от хората, от книги и машини, от история и от изкуство — от всичко. Така и аз научих много, защото всичката информация минаваше през мен.
— Но после Джери започна… щях да кажа да боледува, но това не е точната дума. — Тя прехапа устната си и се замисли. — Доколкото познавам хората, само два типа от тях са истински прогресивни — наистина се ровят и научават неща, за да ги използуват. Едните проявяват неподправен интерес, просто така са устроени. Но другите, които са мнозинство, искат да докажат нещо. Искат да са по-добри, по-богати. Искат да са прочути или силни, или уважавани. У Джери за известно време надделя второто. Той почти не бе ходил на училище и се страхуваше да се мери с другите. Имал тежко детство — избягал от един приют за сираци, когато бил на седем години, и живял като канален плъх, докато Сам го прибрал. Така че му харесваше да взема изпитите си с отличие и да печели пари само като си мръдне пръста, когато си поиска… Струва ми се, че за кратко време някои неща го интересуваха истински — музика, биология и още някои.
Но скоро той разбра, че не е нужно да доказва нищо на никого. Той беше по-умен, по-силен и по-могъщ от всички. Беше глупаво това да се доказва. Той би могъл да има каквото си поиска.
Престана да чете. Престана да свири на обой. Постепенно заряза всичко. Цяла година не се занимаваше с нищо. Кой знае какво ставаше в главата му? По цели седмици лежеше и мълчеше.
Някога, когато Сам беше „глава“, нашият гещалт, така го наричаме ние, беше идиот. Когато Джери го замести, той стана нещо ново, силно, което растеше и се развиваше. Но когато с Джери се случи така, нашият организъм изпадна в депресия.
— Хм! — изръмжа Хип. — В състояние на депресия, но достатъчно могъщ, за да може да стане властелин на света.
— Той не искаше да става властелин на света. Знаеше, че ако поиска, може да го направи. Но не виждаше смисъл в това. Точно като случаите, описани в учебниците по психиатрия, той се затвори в себе си и започна да регресира. Вдетини се. Стана като едно много зло дете. Аз започнах да излизам по-често — не можех да понасям да стоя вкъщи. Търсех нещо, което да го изтръгне от това състояние. Една вечер се срещнах в Ню Йорк с един познат, член на ръководството на IRE.
— Институт по радиотехника — каза Хип. — Страхотни специалисти. Някога и аз членувах там.