— Знам. Този мой познат ми разказа за теб.
— За мен?
— За това, което ти си наричал „математическо моделиране“. Екстраполиране на вероятно действуващи закони и някои допълнителни ефекти в магнитния поток на гравитационен генератор.
— Господи!
Тя се изсмя кратко, болезнено.
— Да, Хип. Аз ти причиних всичко това. Разбира се, тогава не знаех, че ще стане така. Исках само да намеря нещо, което да заинтригува Джери. Той наистина се заинтересува. Попита Бебето за това и веднага получи отговора. Сам беше направил това нещо, преди Джери да дойде да живее при нас. Ние съвсем го бяхме забравили.
— Да го забравите! Такова нещо!
— Разбери, че ние не мислим като другите хора.
— Не като другите — каза той замислено. — И защо ли ви трябва?
— Сам го построи за стария фермер Прод. Такъв си беше Сам. Гравитационен генератор, който да увеличава и намалява теглото на старата универсална машина на Прод, за да може той да я използува като трактор. И всичко това, защото конят на Прод умря и той нямаше пари да си купи друг.
— Невероятно!
— Така беше. Той си беше идиот. И така Джери попита Бебето какъв ще бъде ефектът, ако това откритие стане известно. Бебето каза — страхотен. Каза, че то ще обърне света наопаки, повече и от индустриалната революция. Повече от всичко друго досега. Каза, че ако нещата тръгнат в едната посока, ще стигнем до такава война, каквато дори не можем да си представим. Ако тръгнат в другата — науката ще отиде твърде напред, и то твърде бързо. Излиза, че науката за гравитацията е ключът към всичко. Към Единното поле ще бъде прибавен още един елемент — това, което сега наричаме психическа енергия или „псионика“.
— Материя, енергия, пространство, време и психика — изрече той с благоговение.
— Да — каза Джейни небрежно, — и това ще докаже, че всички те са едно и също. Просто вече няма да има никакви тайни.
— Това… това е най-голямото нещо, което някога съм чувал. И… Джери реши, че ние, жалките недоразвити човекоподобни маймуни, не сме достойни?
— Ами! Джери пет пари не дава какво ще стане с вас, маймуните. Но от Бебето той разбра, че в каквато и посока да тръгнат нещата, следите на устройството все ще водят към нас. Ти поне знаеш. Ти го извърши сам за седем години. Но на Централното разузнавателно управление ще са нужни не повече от седем седмици.
Именно това обезпокои Джери. Той се беше оттеглил. Искаше сам да си блъска главата в скривалището си в гората. Не искаше въоръжените сили на Обединените нации да му досаждат с призивите си за патриотизъм. Той, разбира се, можеше лесно да се справи с всички, ако се захванеше здравата, но на него не му се работеше. И той побесня. Страшно се ядоса на Сам, който вече беше умрял, и особено на тебе.
— Виж ти! Той е можел да ме убие. Защо не го направи?
— По същата причина, поради която не отиде да прибере устройството, преди ти да си го видял. Нали ти казах — той стана злобен и отмъстителен… вдетинен. Ти беше развалил спокойствието му. Той щеше да ти го върне тъпкано.
Да си призная, на мен ми беше все едно какво ще направи, стигаше ми да видя, че е излязъл от това състояние. Отидох с него до базата.
А сега чуй нещо, което просто няма да можеш да си спомниш. Той влезе право в лабораторията, докато ти проверяваше скалата на детектора си. Погледна те в очите и си излезе с цялата информация, която ти имаше, плюс факт, че с помощта на своя уред възнамеряваш да откриеш къде точно се намира устройството и да… как точно го беше казал — „да назначиш доброволец“.
— Тогава обичах да си придавам важност — призна мрачно Хип.
Тя се засмя.
— Ти не знаеш, нищо не знаеш. И така ти излезе навън с този голям и тежък уред, закачен на ремък. Аз те видях, Хип; все още си пред очите ми: с красива, добре ушита униформа, косата ти блести на слънцето… Аз бях на седемнайсет…
Джери ми каза бързо да задигна едно войнишко яке. Аз задигнах, от спалните помещения.
— Не знаех, че едно същество на седемнайсет години може да влезе и да излезе от спалните помещения цяло и невредимо. Имам предвид, ако е от женски пол.
— Но аз не съм влизала! — възрази тя.
Той извика от изненада, когато усети как собствената му риза иска да се измъкне от колана. Краищата й се освободиха, полетяха нагоре и започнаха лудо да се развяват в безветреното утро.
— Не прави това! — едва успя да изрече той.
— Само исках да ти обясня — в очите й проблесна дяволито пламъче. — Джери облече якето, облегна се на оградата и зачака. Ти се насочи право към него, връчи му детектора и каза:
„Хайде, войниче! Назначен си доброволец да ходиш на пикник. Ще носиш храната.“