— Любов — каза тя най-после. Преглътна. — Това е лудост. То е лошо.
По спокойното лице на Ивлин се изписа странна мъдрост.
— Не е лошо — каза тя. — На мен ми се случи.
— Трябва да се прибереш вкъщи.
— Ще спя тук — каза Ивлин, погледна сестра си и се усмихна. — Нали може, Алиша?…
— Добре.
— Аз вече няма да се събудя — каза Ивлин със същата странна мъдрост. — Много исках да направя нещо, а сега вече не мога. Ще го направиш ли ти, Алиша?
— Ще го направя — прошепна Алиша.
— Заради мен — настоя Ивлин, — ти няма да искаш.
— Ще го направя.
— Когато грее ярко слънце — каза Ивлин, — изкъпи се в него. Почакай, това не е всичко. — Тя притвори очи. На челото й се появи бръчица, а после изчезна. — Радвай се на слънцето. Движи се, тичай. Тичай и… скачай високо. Тичай така, че вятърът да свири в ушите ти. Аз толкова много исках това. Само че досега не съм знаела, че го искам. А сега… о, Алиша!
— Кажи какво има?
— Ей там, ей там, не виждаш ли? Любовта, с тяло, огряно от слънцето!
Широко отворените очи гледаха кротко и мъдро към здрачаващото се небе. Алиша погледна нагоре, но не видя нищо. Когато отново погледна надолу, разбра, че и Ивлин не вижда нищо. Вече нищо.
Отвъд оградата, някъде далече в гората, избухна ридание.
Алиша дълго стоя и слуша, после протегна ръка и затвори очите на Ивлин. Стана и тръгна към къщата, а риданието все я преследваше, до самата врата на къщата. Дори и вътре то сякаш продължаваше в самата нея.
Когато чу приглушения тропот на копита в двора, мисис Прод измърмори нещо под носа си и надникна иззад димитните пердета на кухнята. Тъй като добре познаваше двора, дори и на светлината на звездите тя успя да различи коня с шейната за камъни и мъжа си, който крачеше до нея, когато влизаха през портата. „Ще му дам да разбере — измърмори тя, — толкова се забави в гората, че вечерята загоря…“
Но не можа да му даде да разбере. Щом погледна широкото му лице, тя се спря и попита разтревожено:
— Какво има, Прод?
— Дай едно одеяло.
— Но защо…?
— Побързай! Едно ранено момче. Намерих го в гората. Сякаш мечка го е ръфала. Дрехите му са съвсем съдрани.
Тя тичешком донесе одеяло, той го грабна и излезе. Върна се веднага. Носеше някакъв човек на ръце.
— Тука — каза мисис Прод и отвори стаята на Джак.
Когато Прод се поколеба с дългото, безжизнено отпуснато тяло в ръце, тя бързо добави:
— Давай, давай. Нищо й няма на покривката. Ще се изпере.
— Дай парцали и гореща вода — изръмжа той.
Тя излезе и той внимателно надигна одеялото.
— Божичко!
Когато тя се появи на вратата, той я спря:
— Няма да изкара и нощта. Може би няма смисъл да го измъчваме с това — и посочи към димящия леген в ръцете й.
— Трябва да опитаме — каза тя и влезе.
Той сръчно пое легена от ръцете й, а тя се спря с бяло като платно лице и затвори очи.
— Майко…
— Хайде — каза кротко тя.
Отиде до леглото и се зае да почиства израненото тяло.
Той изкара нощта. Издържа цяла седмица и едва тогава семейство Прод започнаха да се надяват, че ще оживее. Лежеше неподвижно в стаята, която наричаха „стаята на Джак“, не проявяваше интерес към нищо, не усещаше нищо освен може би светлината от прозореца, която идваше и си отиваше. Лежеше с широко отворени очи, може би виждаше, а може би не. Пък и навън нямаше кой знае какво за гледане. Далечна планина, няколко акра бедна земя, принадлежаща на Прод, понякога и самия Прод — дребна фигурка в далечината, която чопли упоритата земя със счупена грапа и от време на време се навежда да отскубне някой бурен. Вътрешната същност на малоумния мълчеше, обвита в скръб. Външната му обвивка като че ли също се бе свила, бе станала недосегаема. Когато мисис Прод му носеше храна — яйца, топло подсладено мляко, домашна шунка и царевична питка, — той ядеше само ако тя настояваше, иначе не обръщаше внимание нито на нея, нито на храната.
— Проговори ли? — питаше Прод всяка вечер, а жена му поклащаше глава. Като минаха десетина дни, му хрумна нещо, което той сподели с нея чак след две седмици.
— Ами ако му има нещо, а, майко?
— Какво да му има — разгневи се тя без причина.
— Ами, да е нещо като малоумен — помъчи се той да й обясни с жест. — Искам да кажа, може да не говори, щото не умее.
— Не! — отсече тя категорично. Погледна Прод и прочете въпроса, изписан на лицето му. — Забелязал ли си очите му? Не е малоумен.
Забелязал бе очите му. Те го тревожеха — това беше всичко, което можеше да каже за тях.
— Все пак добре ще е да проговори.
Тя докосна една дебела кафена чаша и каза:
— Спомняш ли си Грейс?
— Да, казвала си ми. Братовчедката ти, дето загуби децата си.