— Клакенхаймър умря от рак! — изсумтя Хип.
Тя го погледна някак странно и каза меко:
— Да, знам.
Хип леко удари слепоочията си с юмруци. Джейни продължи:
— Имаше и други случаи, макар и не толкова сериозни. Веднъж успях да го предизвикам да ухажва едно момиче — сам, без наша помощ и без да използува свръхестествените си способности. Отнеха му момичето — един много симпатичен хлапак, който продаваше перални в съседния магазин и бизнесът му вървеше доста добре. Хлапакът си навлече acne rosacea.
— Носът става като кръмно цвекло. Виждал съм.
— Като преварено, набъбнало цвекло — поправи го тя. — Загуби работата си.
— И момичето — предположи той.
Тя отново се усмихна.
— Момичето остана при него. Започнаха търговия с керамика. Той стои отзад и не се показва.
Хип се досещаше откъде са получили парите, за да започнат търговията.
— Добре. Джейни, вярвам ти, че е имало още много. Но… защо точно аз? Ти направи толкова много за мен.
— По две причини. Първо, аз видях как в града той те накара да се нахвърлиш върху отражението му на стъклото, вместо върху него. Тази неочаквана злина, която той ти причини, беше последното нещо, което исках да видя. И второ, защото това беше… ти.
— Не те разбирам.
— Виж какво — каза тя разпалено, — ние не сме група особняци. Ние сме Хомо гещалт. Разбираш ли? Ние сме едно цяло, нов вид човешко същество. Нас никой не ни е изобретил. Появихме се чрез еволюция. Ние сме следващото стъпало в еволюцията. Сами сме; няма други като нас. Ние не живеем в свят като вашия — с установени морални и етични норми, от които да се ръководим. Ние живеем на пустинен остров със стадо кози!
— И аз съм една от тях?
— Ами да, нима не разбираш? Ние се родихме на този остров, на който няма други като нас и няма кой да ни научи, да ни каже как да се държим. Ние можем да научим от козите всичко, което прави козата добра коза, но това няма да промени факта, че ние не сме коза! Системата от правила за обикновените човеци е неприложима за нас, защото ние сме нещо друго!
Той понечи да каже нещо, но тя му направи знак с ръка да мълчи.
— Виждал ли си в музеите скелети, да речем, на коне — цяла редица скелети, деветнадесет или двадесет, която започва с дребничкия праисторически кон и завършва с впрегатния кон? Има огромна разлика между номер едно и номер деветнадесет. Но каква е разликата между номер петнадесет и номер шестнадесет? Нищожна!
Тя млъкна, за да си поеме дъх.
— Това е така. Но какво общо има то с…?
— С тебе ли? Нима не разбираш? Хомо гещалт е нещо ново, нещо различно, нещо по-висше. Но частите — ръцете, вътрешностите, паметта — са същите като тези от по-низшето стъпало или се различават съвсем малко; както костите на онези скелети. Аз съм си аз — Джейни. Видях го как те запрати; ти беше като премазан заек, мръсен, жалък, състарен. Но аз те познах. Видях те и си представих как изглеждаше преди седем години, когато излезе на двора с детектора, как косата ти блестеше на слънцето. Беше с широки плещи, висок, стегнат, вървеше като едър лъскав жребец. Беше напет като пъстър бантамски петел: беше част от онова, което разтърсва гората, когато настъпи любовния период на елените; вимпел, свален за отдаване на салют… моят рицар в блестящи доспехи. Ти беше… ти беше… А аз бях на седемнайсет, Бароус, независимо от всичко останало, което бях. Нима не разбираш? Бях на седемнайсет години, изпълнена с късната пролет и сънища, които ме плашеха.
Дълбоко развълнуван, той прошепна:
— Джейни… Джейни…
— Стой настрана от мен — каза злобно тя. — Не е това, което си мислиш, не беше любов от пръв поглед. Това е детинщина. Любовта е нещо съвсем различно, толкова горещо, че да те накара да се влееш в нещо друго, да се слееш с него и когато тази сплав изстине и се закали, става много по-здрава от това, което е било в началото. Не говоря за любов. Искам да кажа, че бях на седемнайсет години и чувствувах… — Тя покри лицето си с ръце. Той чакаше. Най-после тя свали ръцете си. Очите й бяха затворени, стоеше неподвижно — … чувствувах се човек — довърши тя.
После каза сухо:
— Ето за това помогнах именно на теб, а не на някой друг.
Той стана и тръгна в свежото утро, вече светло, ново, като страха в страшните сънища на младо момиче. Отново си спомни каква паника я обзе, когато й съобщи за първото появяване на Бони, видя през нейните очи какво би станало, ако тъй сляпо, безразсъдно, без никакво оръжие и без да разбира нищо, отново сам застанеше под тази жестока небрежна пета.