Спомни си деня, в който излезе от лабораторията на двора, огледа се за някой роб. Надменен, самоуверен, повърхностен, той търсеше най-загубения войник.
Замисли се за това, какво е бил в онзи ден; не за случилото се с Джери, защото то беше известно, свършено; можеше да бъде поправено, но не и променено. И колкото повече мислеше за това какво е бил, толкова повече го обземаше дълбоко смирение, заливаше го, задушаваше го.
Едва не се спъна в Джейни, която седеше и гледаше ръцете си, заспали в скута й, където той бе спал, и си помисли, че и в тях сигурно се крият болки и тайни, малки вълшебства, които те карат да се усмихваш.
Той коленичи до нея.
— Джейни — каза той дрезгаво, — ти трябва да знаеш какво имаше у мен в онзи ден, когато си ме видяла. Не искам да развалям впечатленията на седемнайсетгодишното момиче, което си била тогава… Искам само да ти кажа какво съм бил аз, да ти кажа, че някои неща… не са били така, както ти си мислила. — Той пое дълбоко въздух. — Аз помня всичко по-добре от тебе, защото за теб оттогава са минали седем години, а за мен това се е случило точно преди да заспя и да сънувам, че съм тръгнал да търся малоумния. Аз вече се събудих и сънят изчезна, така че си спомням всичко много ясно…
Имах неприятности в детството си, Джейни. Първото нещо, което научих, бе, че съм безполезен, а нещата, които исках, бяха по принцип непотребни. Не се съмнявах, че това наистина е така, докато не се махнах от къщи, и тогава открих, че моят нов свят има други ценности. В този нов свят аз бях ценен, нужен, принадлежах му.
После постъпих във военновъздушните сили и изведнъж престанах да бъда футболен герой и да ръководя споровете в клуба по красноречие. Бях пъстра рибка, чиито люспи съхнеха на плиткото, където се разпореждаха влечугите. Едва не загинах, Джейни.
Да, аз сам открих размагнитващото поле. Но искам да знаеш, че когато в онзи ден излязох от лабораторията и ти си ме видяла, не бях нито напет петел, нито горд елен, нито останалите неща, които ти изреди. Щях да открия нещо и да го дам на хората не за благото на цялото човечество, а за да… — той преглътна болезнено — за да ме канят да свиря на пиано в офицерския клуб и да ме потупват по рамото и… да се обръщат да ме гледат, когато влизам. Това беше всичко, което исках. Когато разбрах, че съм открил не просто размагнитващ ефект (който щеше да ме направи известен), а антигравитация (която щеше да промени лицето на Земята), си помислих, че лично президентът ще ме покани да свиря и генерали ще ме потупват по рамото — всъщност исках същите неща.
Той се отпусна назад и седна на петите си. Дълго мълчаха. Най-после тя каза:
— А сега какво искаш?
— Вече не това — прошепна той. Взе ръцете й. — Не това. Нещо друго. — Изведнъж се засмя. — Но не зная какво. Наистина, Джейни, не зная!
Тя стисна ръцете му и освободи своите:
— Може би ще откриеш, Хип. А сега е време да вървим.
— Добре. Накъде?
Тя се изправи до него. Изглеждаше висока.
— У дома. В моя дом.
— И на Томпсън ли?
Тя кимна.
— Защо Джейни?
— Той трябва да се научи на нещо, което един компютър не може да му даде. Трябва да се научи да се срамува.
— Да се срамува?
— Не зная как действуват системите от морални норми, как се задействува техният механизъм. Зная само, че ако ги наруши, човек се срамува. Ще започна с това.
— Аз какво мога да направя?
— Просто ела — разпали се тя. — Искам той да те види — как изглеждаш, какво мислиш. Искам да си спомни какво беше ти някога, какво блестящо и многообещаващо бъдеще имаше пред себе си и да разбере какво ти е причинил.
— Мислиш ли, че това ще му повлияе?
Тя се усмихна: човек би могъл да се страхува от такава усмивка.
— Ще му повлияе — каза тя сурово. — Той ще трябва да приеме факта, че не е всемогъщ и не е в състояние да убие нещо, което е по-добро от него само защото е по-силен.
— Искаш той да се опита да ме убие?
Тя отново се усмихна, този път доволна от постигнатото.
— Няма да се опита. — Засмя се и после бързо се обърна към него. — Не се страхувай, Хип. Аз съм единствената му връзка с Бебето. Да не мислиш, че той сам ще си направи префронтална лоботомия? Смяташ ли, че ще рискува да бъде откъснат от паметта си? Това не е памет на обикновен човек, Хип. Това е памет на Хомо гещалт. Тя съхранява всичката постъпила информация и съпоставя всеки факт с всички останали във всички възможни комбинации. Той може да мине без Бони и Бийни, може да върши неща от разстояние и по други начини. Може да мине и без нещата, които аз му върша. Но не може без Бебето. Откак съм с теб, е бил принуден да се справя без него. Сигурно вече е отчаян до лудост. Може да докосва Бебето, да го взема на ръце, да му говори. Но без мен не може да изтръгне нищо от него!