— Ще дойда — каза той спокойно и после добави: — Няма да се наложи да се самоубиваш.
Първо отидоха в тяхната къща и смеейки се, Джейни отвори и двете ключалки, без да ги докосва.
— Толкова ми се искаше да направя това и преди, но не смеех — засмя се тя, завъртя се на пръсти и влезе в неговата стая.
— Погледни! — каза напевно тя. Лампата се издигна от нощното шкафче, бавно се понесе във въздуха и кацна на пода до вратата на банята. Шнурът започна да се вие като змия, краят му влезе в контакта, поставен на перваза, и копчето щракна. Лампата светна. Кафеварката, която се намираше на скрина, изскочи напред и спря. Чу се някакво шуртене и съдът бавно се изпоти отвън, пълен с ледена вода.
— Виж, виж! — извика тя отново. На килима се образува една издутина, която започна да пълзи и като стигна до края му, от нея не излезе нищо. Ножовете и вилиците, бръсначът и четката му за зъби, двете вратовръзки и коланът се разлетяха наоколо и се посипаха на пода, като образуваха сърце, прободено със стрела. Той се разсмя, прегърна я и я завъртя.
— Защо не съм те целунал досега, Джейни? — попита той.
Лицето и тялото й застинаха неподвижни, а очите й придобиха особен израз — в тях имаше нежност, някаква развеселеност и още нещо.
— Няма да ти кажа, защото ти си чудесен, смел и умен, и силен, но си прекалено добродетелен.
Тя се отскубна от него, завъртя се и из въздуха се понесоха ножове, вилици и вратовръзки, лампата и кафеварката, летящи към местата си.
— Побързай! — подкани го тя от вратата и изчезна.
Той се втурна след нея и я настигна в коридора. Тя се смееше.
— Знам защо досега не съм те целувал — каза той.
Тя гледаше надолу, но не успя да сдържи усмивката си.
— Знаеш ли?
— Ти можеш да налееш вода в затворен съд. Или да я излееш. — Това не беше въпрос.
— Наистина ли?
— Когато ние, жалките мъжкари, започнем да рием земята или да чупим с рога ниските клони на дърветата, това може да означава, че е пролет, може да бъде проява на идеализъм, а може и да е любов. Но причината винаги е хидростатичното налягане в няколко мънички резервоарчета, по-мънички и от нокътя на малкия ми пръст.
— Така ли?
— И когато съдържанието на течност в тези резервоарчета изведнъж се понижи, аз… ние… ъъъ… е, добре, диша се по-леко и луната няма никакво значение.
— Виж ти!
— Ето това правеше ти с мен.
— Така значи?
Тя се отскубна от него, хвърли му бърз поглед и звънкият й смях се разля наоколо.
— Не можеш да кажеш, че съм извършила нещо неморално — каза тя.
Той й върна смеха.
— Никое добро момиче не би направило такова нещо.
Тя сбърчи нос и се мушна в стаята си. Той погледна към затворената врата, представи си какво има зад нея и се обърна настрани.
Усмихна се и поклати глава — смаян и очарован. Беше намерил някакво ново спокойствие, което започваше да обвива студената топка страх вътре в него. Озадачен, омагьосан и ужасен, той замислено пусна душа и започна да се съблича.
Стояха на пътя, докато таксито се скри и после Джейни го поведе през гората. Не личеше някога да са били сечени дървета. Пътеката едва се забелязваше и непрекъснато криволичеше, но не беше трудно да я следват, тъй като клоните над главите им бяха толкова гъсти, че долу нямаше почти никакви храсти.
Отправиха се към обрасла с мъх отвесна скала, но като се приближиха, Хип видя, че това не е скала, а стена, която се простираше на около стотина ярда в двете посоки. В нея имаше масивна желязна врата. Щом се приближиха, тя щракна, чу се как се плъзна нещо тежко. Той погледна към Джейни и разбра, че тя прави това. Портата сама се отвори и затвори след тях. Тук продължаваше същата гора, дърветата бяха все така големи и дебели, но пътеката беше с тухлена настилка и правеше само два завоя. Първият скриваше стената, а вторият, на около четвърт миля по-нататък, разкриваше къщата.
Тя беше твърде ниска и твърде широка. Куличките по покрива не бяха островърхи, а заоблени, като малки могилки. Когато се приближиха, той видя от двете страни на къщата масивната сивозелена стена и не му хареса, че цялото място е оградено като затвор.
— И на мен — каза Джейни. Той се зарадва, че тя е наблюдавала лицето му.
Пелтечене.
Някой надничаше иззад един голям деформиран дъб близо до къщата.
— Почакай, Хип.
Джейни бързо отиде до дървото и заговори с някого. Чу я да казва:
— Трябва да го направиш. Нима искаш да умра?
Това като че ли разреши спора и Джейни се върна при него. Той надникна към дървото, но там вече нямаше никой.