— Това беше Бийни — каза Джейни. — Ще я видиш после. Хайде.
Вратата беше от тежки дъбови талпи, обковани с желязо. Отгоре имаше формата на масивния заоблен свод и беше така странно закрепена, че не се виждаха никакви панти. Единствените прозорци бяха високо горе на куличките, подобни на могилки, и представляваха само тесни процепи, при това с решетки.
Вратата се отвори сама, или поне без никакъв физически допир. Човек би очаквал да изскърца, но тя се движеше безшумно като облак. Влязоха и когато се затвори след тях, той усети някакъв дълбок тътен, който отекна в корема му.
Подът беше покрит с плочки — тъмножълти и сиво-кафяви, наредени в хипнотизиращи ромбични фигури, които се повтаряха и на ламперията, и на тапицерията на мебелите, повечето вградени или толкова тежки, че никога не са били местени. Въздухът беше хладен и твърде влажен, таванът бе твърде нисък.
„Влизам в огромна зинала паст“ — помисли си той.
От помещението, в което влязоха, тръгнаха по един коридор, който изглеждаше ужасно дълъг, но всъщност съвсем не беше такъв. Тази смущаваща илюзия се дължеше на факта, че стените се сближаваха, таванът се снишаваше, а подът се издигаше, което създаваше фалшива перспектива.
— Всичко е наред — каза тихо Джейни. Той се опита да й се усмихне, но не успя. Изтри студената пот, избила над горната му устна.
Тя спря близо до вратата в дъното и докосна стената. Част от нея се отвори навътре и разкри едно преддверие с друга врата.
— Почакай тук, Хип.
Тя беше напълно спокойна. „Поне да беше по-светло“ — помисли си той. Стоеше колебливо на прага. Посочи вратата в дъното на коридора:
— Той там ли е?
— Да. — Тя докосна рамото му — хем да го окуражи, хем да го подкани да влезе в преддверието.
— Първо аз трябва да го видя — каза тя. — Имай ми доверие, Хип.
— Аз ти имам доверие. Но ти… той…?
— Той няма да ми направи нищо. Хайде, Хип!
Пристъпи. Не успя да погледне назад, защото веднага вратата се затвори. Вече по нищо не личеше къде е, както беше и от другата страна. Той я докосна, бутна я. Все едно буташе онази масивна стена вън. Нямаше дръжка, не се виждаха панти, нито ключалка. Ръбовете се бяха скрили в ламперията. Вратата просто вече не съществуваше.
В първия момент го обзе заслепяваща паника, която постепенно отмина. Отиде и седна на пода срещу другата врата, явно за същата стая, в която се влизаше и през коридора.
Не се чуваше никакъв звук.
Взе една мека табуретка, сложи я до стената. Седна, плътно опрял гръб в ламперията, като продължаваше да наблюдава вратата с широко отворени очи.
Да опита и тази врата, да провери дали и тя е заключена!
Разбра, че няма кураж за това. Поне засега. Смътно си представи какво ще изпита, като разбере, че е заключена. Засега тази смразяваща догадка му бе достатъчна.
— Слушай — изсъска той злобно сам на себе си, — трябва да направиш нещо. Направи нещо! Или поне мисли! Но не стой така!
Мисли. Мисли за загадката, там, вътре; за заостреното лице с дебелите лещи, което се усмихна и каза: „Продължавай, умри!“
Мисли за нещо друго! Бързо!
Джейни. Самичка срещу заостреното лице с… Хомо гещалт: едно момиче, две негърки, които не могат да говорят, едно монголоидно идиотче и един мъж със заострено лице и…
Опитай същото още веднъж. Хомо гещалт, следващата стъпка в еволюцията. Ами да, защо не еволюция в психиката, вместо във физиката?
Хомо сапиенс се е изправил изведнъж гол и без никакво оръжие освен нагънатото желеобразно вещество в огромния му череп; съвсем различен от зверовете, от които произлязъл.
И все пак е бил същият, същият; и до ден днешен той беше жаден да се плоди, жаден да притежава; убиваше без угризения, ако беше силен — вземаше, ако беше слаб — бягаше; ако беше слаб и не можеше да бяга — умираше.
Хомо сапиенс щеше да умре.
Изпитваше страх, но това бе добър признак. Страхът е инстинкт за самосъхранение, страхът е донякъде утеха, защото означава, че все още има някаква надежда. Започна да си мисли за оцеляване. Джейни искаше Хомо гещалт да усвои система от морални норми, за да не бъдат стъпквани такива като Хип Бароус. Но тя желаеше процъфтяването и на своя гещалт, тя беше част от него. Ръцете ми искат да оцелеят, езикът ми, стомахът ми искат да оцелея.
Морал: той не е нищо друго освен кодиран инстинкт за самосъхранение!
Дали наистина е така! Ами в обществата, в които е неморално да не се яде човешко месо? Това що за оцеляване е?
Да, но тези, които се придържат към моралните норми, оцеляват в рамките на групата. Ако групата яде човешко месо — и ти ядеш.
Трябва да има някаква дума за система от такива норми и правила, според които индивидът да живее така, че да помага за оцеляването на вида — нещо повече от морал, нещо над него.