Да го наречем „етос“.
Точно от това има нужда Хомо гещалт — не от морални, а от етични норми. Нима аз, седнал тук, с мозък, смразен от страх, мога да измисля система от етични норми за един свръхчовек?
Ще опитам. Това е единственото, което бих могъл да правя сега.
Дефиниции.
Морал: Норми на обществото за оцеляване на индивида. (Тук се включва и нашият праведен канибал, и това, че няма нищо неприлично у голия сред група нудисти.)
Етика: Норми на индивида за оцеляване на обществото. (Тук е нашият етичен реформатор — той освобождава робите си, не яде себеподобните си, „прогонва измамниците“.)
Всичко си идва на мястото, убедително е, но да видим как ще боравим с тези понятия.
Като група, Хомо гещалт може да разрешава проблемите си. Но като едно цяло?
Той не може да има морални норми, защото е сам.
Тогава етика. „Норми на индивида за оцеляване на обществото.“ Той няма общество; и все пак има. Няма вид; той е единствен от вида си.
Може ли, трябва ли да избере такива норми, които да служат на цялото човечество?
При тази мисъл внезапно го осени едно прозрение, което нямаше нищо общо с проблема, стоящ сега пред него, но то смъкна от плещите му бремето на враждебност, прогони сляпата лудост и изведнъж Хип Бароус се почувствува лек и самоуверен. Прозрението беше следното:
Кой съм аз, че да си позволявам да правя категорични изводи за морал и норми, които да служат на цялото човечество? Защо пък… Аз съм син на лекар, на един човек, избрал да служи на човечеството, който беше убеден, че това е правилният път. Той се опита да накара и мен да служа по същия начин, защото бе сигурен в правилността му. И затова аз съм го мразил цял живот… Сега разбирам, татко, разбирам!
Засмя се от чистото удоволствие, което изпита, когато усети как бремето на стария гняв се смъкна от него завинаги. И като че ли светът наоколо стана по-светъл и едва сега дойде на фокус. Той отново се върна към проблема, върху който размишляваше, и мисълта му сякаш започна да напипва нещо, надигащо се от подсъзнанието му, да пълзи нагоре и да търси къде да се залови.
Вратата се отвори.
— Хип… — каза Джейни.
Той се надигна бавно. Мисълта му продължаваше да се клатушка, все по-близо до нещо. Да можеше да се хване някъде, да вкопчи пръсти…
— Идвам.
Пристъпи прага и занемя от изненада. Намираше се в нещо като огромна оранжерия, петдесет ярда широка и четиридесет ярда в дълбочина; огромният стъклен покрив се извиваше плавно надолу, докато стигне до откритата тревна площ, по-скоро парк, зад къщата. След мрачните спарени помещения, които беше видял досега, гледката го шокира, но и го оживи. Възбудата му стремително растеше и с нея изплуваше и мисълта му, закрепваше пръсти все по-нагоре…
Видя го да идва. Бързо пристъпи напред не толкова да го посрещне, колкото да бъде далеч от Джейни в случай на взрив. А взрив щеше да има; знаеше го.
— Е, лейтенант, въпреки че ме предупредиха, все пак… това наистина е изненада.
— Не и за мен — каза Хип, който трябваше да овладее друга изненада; беше сигурен, че гласът ще му изневери, но не стана така. — През всичките тези седем години знаех, че ще те намеря.
— Боже мой! — възкликна Томпсън изумено и с някаква недобра радост в гласа. Обърна се към Джейни, която стоеше зад Хип. — Извинявай, Джейни, аз наистина не ти повярвах. — После към Хип. — А ти си се възстановил — просто невероятно!
— Хомо Сап е издръжливо животно — каза Хип.
Томпсън свали очилата си. Имаше големи и кръгли очи, които флуоресцираха като екран на черно-бял телевизор. Ирисите бяха заобиколени с бяло от всички страни; бяха абсолютно кръгли и сякаш всеки миг щяха да се завъртят.
Някога някой беше казал: Стой настрана от тези очи и всичко ще бъде наред.
Зад него Джейни остро извика:
— Джери!
Хип се обърна. Джейни вдигна ръка към устата си. Като я свали, между устните й се виждаше някаква малка стъклена тръбичка, по-малка и от цигара.
— Аз те предупредих, Джери — каза тя. — Знаеш какво е това. Само да го докоснеш, ще стисна зъби и тогава ще живееш до края на живота си с Бебето и близначките, като маймуна в клетка с катерички.
Мисълта, мисълта…
— Бих искал да видя Бебето.
Томпсън се размърда. Досега бе стоял напълно неподвижен, като замръзнал, вперил поглед в Джейни. Сега махна с ръка и очилата му описаха светла окръжност.
— Няма да ти се понрави.
— Искам да му задам един въпрос.
— Никой друг освен мен не му задава въпроси. А може би очакваш и отговор, а?
— Да.
Томпсън се изсмя.