Джери измърмори нещо едва чуто.
— Стой мирно, Джери — каза Хип и леко натисна ножа. Той влезе по-дълбоко, отколкото очакваше. Беше красив нож. Хип продължи: — До гърлото ти е опрян нож. Това е Хип Бароус. А сега седи, без да мърдаш, и си помисли върху това.
Устните на Джери се разтеглиха, но не в усмивка, а от напрежението на вратните му жили. Дъхът му излизаше със свистене през това подобие на усмивка.
— Какво ще направиш?
— А ти какво би направил?
— Махни това от очите ми. Не виждам.
— Виждаш всичко, което ти е необходимо.
— Пусни ме, Бароус. Няма да ти сторя нищо лошо. Обещавам. Аз мога да направя много за теб, Бароус. Мога да направя каквото поискаш.
— Напълно морално действие е да убиеш чудовище — каза Хип. — Кажи ми, Джери, наистина ли можеш да прочетеш една цяла мисъл на някой човек само като го погледнеш в очите.
— Пусни ме. Пусни ме — шепнеше Джери.
Насочил ножа към гърлото на чудовището, в тази къща, която можеше да бъде негова, с едно момиче, което чакаше вън и чието състрадание той усещаше като озон във въздуха, Хип Бароус подготви своята етична постъпка.
Когато превръзката падна, в странните кръгли очи имаше толкова удивление, че в тях не бе останала никаква омраза. Хип си играеше с ножа. Той още веднъж подреди мисълта си — от горе до долу, от единия до другия край. Хвърли ножа зад себе си. Той изтрака на плочите. Учудените очи го проследиха и веднага се върнаха върху Хип. Ирисите бяха готови да се завъртят всеки миг…
Хип се наведе напред към него.
— Хайде — каза той меко.
Мина много време, докато Джери отново вдигне глава и срещне очите на Хип.
— Здрасти! — каза Хип.
Джери го погледна немощно.
— Махай се оттук! Върви по дяволите! — изграчи той.
Хип седеше неподвижно.
— Можех да те убия — каза Джери. Отвори по-широко очи. — И все още мога.
— Но няма да го направиш.
Хип стана, отиде до ножа, вдигна го. Върна се, сръчно сряза възлите на шнура, с който бе вързал Джери. После отново седна.
— Никой… никога… — Джери разтърси тяло, пое си дълбоко въздух. — Срамувам се — прошепна той. — Никой никога не ме е карал да се срамувам. — Погледна към Хип и удивлението отново се появи в очите му. — Аз зная много. Мога да открия всичко, независимо за какво се отнася. Но никога… Ти как успя да откриеш всичко това?
— Изпитах го на собствения си гръб — отвърна Хип. — Етиката не е нещо, което можеш да вземеш отнякъде наготово. Тя е начин на мислене.
— Господи! — каза Джери и захлупи лице в ръцете си. — Какво съм направил… Като си помисля само какво съм могъл да…
— Какво можеш да направиш — внимателно му напомни Хип. — Но вече си платил достатъчно за нещата, които си извършил.
Джери огледа огромното остъклено помещение и всичко в него — масивно, скъпо, разкошно.
— Платил ли съм?
— Навсякъде около тебе хора, а ти си сам. — Това беше болезнен спомен от миналото. Хип се усмихна горчиво: — Свръхчовекът, Джери, изпитва ли свръхглад? Свръхсамота?
Джери бавно кимна:
— По-лесно се справях, когато бях дете. — Той потръпна. — Студено…
Хип не разбра за какъв студ става дума и не попита.
Стана.
— Трябва да отида при Джейни. Тя може би вече си мисли, че съм те убил.
Джери мълчеше, докато Хип стигна до вратата. После каза:
— Може и да си.
Хип излезе.
Джейни беше в малкото преддверие с близначките. Когато Хип влезе, тя им даде знак с леко кимване и те изчезнаха.
Хип каза:
— Можех да кажа и на тях.
— Кажи на мен. Те ще узнаят.
Той седна до нея.
— Не си го убил — каза тя.
— Не.
Тя бавно поклати глава.
— Какво ли щеше да стане, ако той беше умрял? Не искам да знам отговора.
— Сега всичко ще бъде наред — каза Хип. — Срещна очите й. — Той се срамува от себе си.
Тя се сгуши, скри се като зад някаква маска, скри мислите си. Това беше очакване, но по-различно от познатото му, защото, чакайки, тя наблюдаваше не него, а себе си.
— Това е всичко, което мога да направя. Време е да се махам. — Той въздъхна дълбоко. — Имам много работа. Да си издиря чековете за пенсията, да си намеря работа.
— Хип…
Гласът й едва се чу, въпреки че стаята беше толкова малка и бе толкова тихо.
— Да, Джейни.
— Не си отивай.
— Не мога да остана.
— Защо?
Без да бърза, той обмисли отговора си и каза:
— Ти си като част от нещо. Не бих искал да съм част от някого, който… е част от нещо друго.
Тя вдигна лице към него, усмихваше се. Той не повярва на очите си, дълго я гледа, докато се увери, че наистина е така.