— Да, същата. След пожара Грейс беше почти в същото състояние — лежеше и мълчеше дни наред. Говориш й — сякаш не те чува. Покажеш й нещо — все едно е сляпа. Трябваше да я храним с лъжичка, да й мием лицето.
— Може и тъй да е — съгласи се той. — На туй момче сигурно му се е случило нещо, за което не иска вече никога да си спомня, там в гората… Грейс, тя се оправи, нали?
— Е, не съвсем — каза жена му. — Не го преживя. Сигурно има моменти, в които животът ти се вижда непреодолим — човек не може да понесе нищо повече и трябва да се оттегли, за да събере сили.
Минаваха седмици, раните заздравяваха и плоското широко тяло поемаше храната, както влагата се поема от кактусите. Никога досега не бе имал осигурена храна и спокойствие…
Тя седеше при него, говореше му. Пееше му песни — „Лей се леко, мили Афтън“ и „Сред родната степ“. Беше дребничка женица, с потъмняла кожа, безцветна коса и избелели очи и видът й издаваше някакъв глад, който му беше много познат. Тя гледаше неподвижното безмълвно лице и му разказваше за хората там, на Изток, за това, какво се бе случило, когато била във второ отделение, как по-късно се появил Прод с новата кола на шефа си, която дори още не може да кара, и започнал да я ухажва. Разказа му за всички дреболии от миналото си, които имаха някакво значение за нея — за роклята, с която била облечена в деня на първото си причастие — на годежа, с панделки; за това как веднъж мъжът на Грейс се върнал вкъщи пиян, празничните му панталони били съвсем съдрани, а под мишница носел едно прасе, което така квичало, че можело да събуди и умрелите. Четеше му от молитвеника, разказваше му истории от Библията. Изля всичко, което бе в душата й, само за Джак не спомена нищо.
Той никога не се усмихваше, нито й отговаряше, само не сваляше очи от лицето й, когато тя беше в стаята, а когато я нямаше, търпеливо гледаше към вратата. Но тя не разбираше, че с него става някаква промяна, че макар и бавно, укрепваха не само изтощените тъкани на тялото му.
Най-после един ден, докато обядваха, се чу някакъв шум от стаята на Джак — някой се мъчеше да отвори вратата. Спогледаха се и Прод стана да отвори.
— Но така не можеш да влезеш — каза той. — Майко, я му дай другите ми работни дрехи.
Беше немощен и съвсем неуверен, но все пак бе на крака. Помогнаха му да стигне до масата и той се отпусна на един стол. Погледът му беше мътен и глупав. Не обърна никакво внимание на храната, докато мисис Прод не поднесе пълната лъжица супа до устата му. Като усети миризмата, той стисна лъжицата в широкия си юмрук и приближи уста до нея, без да сваля поглед от мисис Прод. Тя го потупа по рамото и каза, че се справя чудесно.
— Е, майко, недей да се отнасяш с него, сякаш е на две годинки — каза Прод. Нещо отново го смути — може би странните очи.
Тя стисна ръката му, за да го предупреди. Той разбра и млъкна. Но по-късно, когато той мислеше, че вече е заспала, мисис Прод ненадейно каза:
— Точно тъй трябва да се отнасям с него, Прод — все едно че е на две години. Даже и по-малък.
— Как така?
— И с Грейс беше тъй — каза тя. — Е, не чак толкоз зле. Като започна да се оправя, държеше се като шестгодишно дете. Играеше с кукли. Веднъж не й дадоха ябълков пай както на останалите и тя се скъса да реве. Все едно наново порастваше. Е, по-бързо, разбира се, но минаваше по същия път.
— Мислиш, че и с него ще е същото?
— Нали се държи, сякаш е на две години?
— Да, ако и да е висок шест фута.
Тя изсумтя, правейки се на ядосана:
— И ще го отгледаме като дете.
Той помълча известно време, после попита:
— Как ще го наречем?
— Само не Джак — заяви тя, без да се замисля.
Той изръмжа в знак на съгласие — не знаеше какво да каже:
— Да не бързаме с това — добави мисис Прод. — Той си има име. Няма да е честно да му даваме друго. Ще изчакаме. Все някога ще си го спомни.
Той дълго мисли, после каза:
— Майко, дали туй, дето го правим, е добро? — Но тя беше вече заспала.
Ставаха чудеса.
Мистър и мисис Прод ги мислеха за постижения, за успехи, но това си бяха чудеса. Веднъж две силни ръце хванаха другата страна на една грапа и помогнаха на Прод да я измъкне от обора. Веднъж мисис Прод завари нейния болен да държи кълбо прежда, да го държи и да го гледа само защото беше червено. Друг път той намери пълна кофа до помпата и я внесе вкъщи. Но беше нужно много време, за да се научи да работи с ръчката. Когато се навърши една година, откак живееше при тях, мисис Прод се сети и направи торта. Без да се замисля, постави четири свещи. Мистър и мисис Прод му се усмихваха мило, а той очарован гледаше малките пламъчета. Странните му очи срещнаха погледа първо на единия, после на другия.