— Аз… — той затвори уста. Оправянето на нещата щеше да бъде много трудно и щеше да постави на изпитание способността му да се самоконтролира и да бъде деликатен. — Извинявам се — каза той вместо онова, което беше започнал. — Знам каква е истината, затова ми е толкова трудно да гледам, как се оставяш да те заблуждават. Добре. Разрешавам ти да говориш очи в очи с Червения Орк.
— Но ти ще ни наблюдаваш и ще ни подслушваш, нали?
— Обещавам ти никой да не ви наблюдава.
— Тогава сигурно ще ни запишеш. След това ще изгледаш лентата и така няма да си ме излъгал.
— Не. Обещавам. Обаче…
— Какво?
— Мисля, че няма да ми повярваш. Но Червения Орк може да те убие, ако не си охранявана.
— Той? — изсмя се тя презрително. — Да ме убие?
— Повярвай ми, познавам го много по-добре, отколкото ти го познаваш. Той може да си отмъсти и на двама ни, като ти извие врата и веднъж за винаги те отнеме от мен.
— Но аз никога не бих могла да те обикна, леблабий. Как тогава би могъл да ме отнеме от теб?
— Разговорът ни се развива в порочен кръг. Ще ти дам онова, което искаш. Ще бъдеш в една стая с Червения Орк и нито човек, нито машина ще ви наблюдават, подслушват, или пък записват. Но между теб и него ще има прозрачна стена. Няма да поема никакъв риск, когато става дума за този човек. Това е решението ми и то е окончателно.
Хрууз не беше човек. Той щеше да контролира ситуацията. В буквалния смисъл на думата, той не беше нито човек, нито машина. „Но мога ли да постъпя така?“, терзаеше се Кикаха. „Никога досега не съм я лъгал. По същата причина няма да пусна в ход и плана, който имах. Да сложа или Ашателон или Уематол на мястото на баща им и да накарам този двойник да играе ролята на разкаял се и достоен за доверие Червен Орк… да, това също се изключва. Но изкушението е толкова силно, че направо ме боли да се откажа от толкова елегантно решение!“.
Анана с нищо не показа, че му е благодарна за разрешението да говори с Червения Орк, колкото дълго желае. Оказа се, че разговорът им продължи два часа. Когато напусна стаята на срещата, тя ридаеше. Но в мига, в който зърна причакващия я Кикаха, тя съумя да се овладее и дори се престори, че нищо не се е случило. Никой тоан не показваше „слабост“ пред един леблабий. Вместо да отговори на въпросите му, тя бързо се затвори в стаята си.
Червения Орк беше задържан в стаята, в която бе разговарял с Анана. Кикаха влезе в нея и седна на нейния стол. Беше още топъл и той изпита усещането, че я е докоснал.
После погледна в упор тоана, който посрещна погледа му без да трепне.
— Ти спечели този рунд — призна Кикаха. — Голяма работа. Но не се заблуждавай, че ще се измъкнеш от всичко това жив. Само аз ще реша как. Имаш някакъв шанс да отървеш кожата, но не искам да те лъжа: противна ми е мисълта да убия хладнокръвно човек или да наредя на някому да извърши убийство, с което аз не бих искал да си цапам ръцете. Повярвай ми, двойниците ти изгарят от желание да те измъчват дълго, преди да те отърват от живота. И недоумяват защо не им позволявам да го сторят.
Тоанът помълча известно време преди да му отговори. После каза:
— И аз не го разбирам. Що се отнася до вероятността да избягам оттук… на твое място не бих бил чак толкова сигурен. В много отношения ние двамата с теб, Кикаха, доста си приличаме, въпреки че ти едва ли бе пожелал да го признаеш дори само пред себе си. Но да не си губим времето с това. Доколкото разбирам намека ти, готов си да ми отвориш вратичка за спасение. Но само да я открехнеш, което за мен не е истинска свобода. Няма да ме убиеш, но ще ме държиш жив в килията или поне ще се постараеш да ме задържиш жив, защото един ден аз ще се самоубия от скука и отчаяние. Така ли е?
Кикаха мълчаливо кимна.
— Тъп леблабий! — изрева тоанът със страшна сила. Цялата му кожа неочаквано почервеня и лицето му се изкриви от страшна злоба. Той размаха юмрук срещу Кикаха и се изплю срещу разделящата ги прозрачна стена. В ъгълчетата на устата му бързо се образуваха малки мехурчета, откъснаха се и на тяхно място се появиха нови. Очите му също се наляха с кръв, артериите на челото му изпъкнаха като кобри, надигнали качулките си. И той заблъска с глава по преградата.
Кикаха бе скочил от изненада още при първия изблик на ярост и бе отстъпил несъзнателно крачка назад. Но сега се приближи плътно и внимателно се вгледа отблизо в тоана. От челото му течеше кръв и капеше по пода. Прозрачната преграда също беше изплескана в червено. Червения Орк изглеждаше червен с голямо „Ч“. Макар да бе спечелил прозвището си, заради пролятата от него кръв на много хора, той също бе известен сред вселените и с пристъпите си на необуздана ярост. Случваха се рядко, защото самоконтролът му беше железен. Но когато се случеха, свидетелите се ужасяваха.