Той погледна хрингдизеца и се запита какви ли мисли се въртят в тази глава на скакалец.
— Скоро ли смяташ да екзекутираш Червения Орк?? — попита го Хрууз.
— Още не съм решил. Трябва да бъде убит. Но така не искам да го правя… това ми е стара слабост… а трябва лично да го сторя, трябва моят пръст да натисне бутона, за да напълня килията му с вода, газ или каквото там се използва. Не мога да го прехвърля на някой друг. Така може да постъпи само страхливец.
— Е, според мен нещата не стоят чак толкова драматично — възрази Хрууз. Ти лично ли убиваш животните, които сервират на масата ти за ядене?
— Обикновено сам си осигурявам прехраната. Но в това, което казваш има някаква логика. Макар и не много, но има. Червения Орк не е животно, каквото и да разказват за него. Както и въпреки факта, че смяташе да ме убие и изяде, сякаш аз съм животното.
— Надявам се скоро да разрешиш тази своя дилема — отвърна хрингдизецът. — Трябва да ти кажа, че мисля да се завърна в своя свят и да остана там за известно време.
В съзнанието на Кикаха изплува предупреждението на Червения Орк като ръка, която дърпа струните на арфа. Музиката — или по-скоро дисонансът — отекваше с високите ноти на подозрението. Пак Червения Орк, по дяволите! Вместо да реагира остро, Кикаха просто попита:
— Защо?
— Както знаеш, опитвам се да разбия защитата на компютъра на Червения Орк. Това ще ми даде достъп до различни сфери на неговите интереси. В базите данни може да има информация как да направим нова машина за изтриване на паметта, например, и как да работим с нея. Успеем ли да разберем това, ще можем да изтрием неговата памет обратно до възрастта, която изберем и да избегнем грозната необходимост да го убием. Но има и по-съществена причина. Той може да ни лъже, казвайки, че не е съхранил паметта на Анана. Тя може да се окаже някъде в компютъра. И ако е така, ще можем да й я върнем.
Кикаха бе толкова възбуден, че всякаква сянка от съмнение в искреността на мотивите на Хрууз изчезна като подплашено ято птици. И наистина, какви доказателства имаше той, че Хрууз планира нещо зловещо? Абсолютно никакви. По-скоро обратното: досега хрингдизецът бе оказал безценна помощ в конфликта с Червения Орк. И въпреки страшния си външен вид, той беше много приятна личност.
— Наистина ли вярваш, че е възможно? — попита той.
— Разбира се, че е възможно. Не можем да си позволим да игнорираме каквото и да е, независимо какви трудности трябва да преодолеем, за да се сдобием с тази информация. Полученото познание може напълно да изкупи разходите на време и усилия.
— Бих могъл да те целуна! — извика Кикаха.
— Можеш да го направиш, ако ще ти достави удоволствие.
— Трябваше да кажа, че само изпитвам подобно желание — уточни Кикаха. — При това говорех емоционално, така че фразата ми не трябва да бъде разбирана буквално.
— Както и да е — продължи хрингдизецът. — Налага се да отида до моята планета. Там разполагам с огромен обем информация, част — наследена от моите предци, друга част — открадната или взета от тоаните. Сигурно има много неща, за които даже не предполагам, че притежавам. Пак повтарям, напълно възможно е да открия начин не само да разбия защитата на Червения Орк, но и да построя нова машина за изтриване на паметта. Кой би могъл да каже? И още нещо… нашият приятел Ерик Клифтън сигурни вече се чувства доста самотен. Ще ти го върна обратно, за да си почине в човешка компания.
— О, Боже! — каза Кикаха.
— Какво? — не разбра Хрууз.
— Нищо.
— Забелязах, че когато вие хората кажете „нищо“ в контекста на разговора, то обикновено трябва да се разбира като „нещо“.
— Доста точно наблюдение — призна Кикаха. — Но в случая просто ми мина действително странична мисъл. Нещо, което бях забравил да направя. Това е.
Подозренията му по отношение на хрингдизеца се бяха оказали като плик с боклук, хвърлен от плажа в океана. Вълните го бяха отнесли навътре, почти извън погледа му, но после приливът го бе поел, беше го захвърлил срещу него и го бе съборил на земята.
— Колко деликатно от твоя страна е да се замислиш за чувствата на Клифтън — каза той. Но аз бих предпочел да го задържиш още известно време.
— Защо?
Кикаха беше затруднен. Мислите му сякаш заекнаха. Но секунда по-късно той проговори: