Съществото бе високо към седем стъпки. Тялото му доста наподобяваше по структура човешкото и дори четирипръстите крака и петпръстите ръце изглеждаха напълно хуманоидни. Масивните му мускули бяха като на горила. Кожата беше кожа на земноводно — люспите бяха зелени, червени, черни, сини, оранжеви, пурпурни, лимоненожълти и розови.
Гръбначният стълб, назъбен като на динозавър, се извиваше в горния си край, така че дебелата шия бе наклонена напред.
Седем зеленикави плочи, които можеха да бъдат както от кост, така и от хрущял, покриваха лицето. Очите бяха тъмнозелени и разположени да обезпечат стереоскопично зрение, макар да бяха много по-раздалечени отколкото при човешкото лице.
Костна плочка точно под челюстта го правеше да изглежда като лишено от брадичка. Лишената от устни и леко отворена уста беше като на гущер. От нея висеше език, които наподобяваше розов червей.
Носът и останалата част от лицето над него образуваха плавна извивка. По средата на главата изникваха къси, плоски и червеникави на външен вид листа, които се спускаха по тила до основата на дебелия врат. Дали под тях имаше костни плочи, не се разбираше.
Малките ушички бяха напълно човешки, макар и разположени много назад.
— Нали не предполагаш, че това може да е последният токина? — запита Анана.
— Разбира се, че не! Това е само едно съвпадение! — отговори си тя сама.
Останаха смълчани и продължиха да разглеждат. След малко Кикаха се обади:
— Невъзможно е да намерим каквито и да е било отговори тук на въпросите ни тук. Би трябвало да останем за дълго, а нямаме нито храна, нито вода и още по-малко инструментите, с които бихме могли да постигнем нещо. И все пак, заслужава си да постоим още малко.
— Трябва да напуснем това място — проговори и Анана, — а не знаем как да го направим. Предлагам да се захванем с този проблем.
Провизиите им позволяваха да преживеят четири дни, ако ги икономисваха. Нямаше къде да се облекчават, но един от ъглите в огромната крипта щеше да им свърши работа. На Кикаха му се струваше, че това е равносилно на оскверняване на това място, но после си каза, че подобен сентимент е напълно лишен от основание.
— И какво ще правим, ако се случи нещо, което може да наложи да се махнем оттук веднага? — попита тя.
Кикаха се замисли за известно време и се съгласи:
— Окей. Права си.
Отиде до мястото, където бяха попаднали тук и наду Рога на Шамбаримен. Както често му се случваше, мелодията събуди в съзнанието му образи на приказни животни, чудни растения и екзотични хора. Истината бе, че тя рядко пропускаше да изпрати тръпка по нервите на онези, които я чуваха и да извика от дълбините на техните съзнания неща, които никога преди не си бяха представяли.
Последната нота увисна във въздуха като маска пеперуда, решила да открадне още няколко секунди за краткия си живот. Пред Кикаха се образува присветкващ правоъгълник широк пет и висок десет стъпки. Стената в това място изчезна. Той гледаше към каменен под и каменни стени. Вече му бяха познати и то не от отдавна. Точно от онази стая се бяха прехвърлили тук двамата с Анана. Това може и да бе изход, но той предпочиташе друг такъв. Защото този щеше да ги вкара отново във верижно свързаните телепортиращи врати.
Пет секунди по-късно стаята изчезна. По стените на криптата отново се понесоха образи от други вселени.
— Намери друга врата, ако можеш — посъветва го Анана.
— Естествено — отговори й той и бавно тръгна покрай стената, свирейки мелодията. Следващата врата се отвори едва когато бе изминал половината път по периферията. Пред него се издигаше огромна скала. Наоколо и отвъд нея се виждаше равна пустиня и синьо небе.
Не знаеше в коя вселена може да се намира този пейзаж. Спокойно можеше да бъде и някъде на същата планета, на която бяха в момента. Беше общоизвестно, че вратите можеха да телепортират и само на няколко крачки.
Останалата част от обиколката се оказа безполезна. Той се премести двайсет стъпки навътре и започна втора обиколка по концентрична окръжност. Неочаквано стоящата недалече от него Анана го извика:
— Ела тук! Току-що видях нещо много интересно!
Отправи се към нея. Тя стоеше и гледаше към едно място върху стената, от което образите сякаш изскачаха и после обратно се прибираха.
— Показа ми Червения Орк! — обясни тя. — Червения Орк!
— Разпозна ли къде се намира?
— Би могло да бъде на всеки от поне хиляда свята. Зад него се виждаше водна площ, но тя можеше да бъде както езеро, така и море. Стори ми се, че стои изправен на ръба на някаква скала.