— Не се движи, Кикаха. Сега ще се опитам да вдигна тази греда от краката ти.
Ботушите изчезнаха, След малко, след порой от изразителни думички и много пъшкане, тя задъхано призна:
— Не мога да го направя. Ще отида да намеря летателния си апарат някъде из този хаос и ще се върна с него, за да го използвам като кран. Помня, че някъде в него трябва да има въже.
Докато я нямаше, при Кикаха дойде Уематол. Той дрезгаво съобщи:
— Тя ми нареди да почистя боклуците около гредата. Стой спокойно, Кикаха. Нищо не можеш да направиш без нея.
— Да не мислиш, че не го знам — отвърна му Кикаха. Жадуваше за голяма чаша с ледена вода.
Чу някакво стържене и отново дълго пъшкане. След малко Уематол обясни:
— Има малка вероятност краката ти да не са счупени. Може би са били заровени под другите боклуци, когато гредата те е затиснала.
— Вече започвам да усещам нещо в тях — обади се Кикаха. — Изтръпването започва да преминава.
Гигантката долетя. Трябвало да разчисти маса отломъци преди да се добере до летателния апарат. Не беше нейният, но бе единственият, който бе успяла да намери. Тя помогна на двойника да приключи с разчистването върху и около масивната греда. След това прекара въжето под нея. Няколко минути по-късно успя да я повдигне достатъчно, за да може Уематол да издърпа Кикаха настрани. После се спусна на пода и слезе, за да прегледа Кикаха.
Краката все още отказваха да му се подчиняват. Той седеше, опрял гръб на купчина отломки, а Манату Ворцион опипваше краката му през панталона. След малко му съобщи, че не изглеждат счупени, но ще трябва пак да го прегледа, когато той се съблече. После допълни:
— Ашателон е мъртъв.
— Това ме изненадва. Той изглеждаше роден да оцелява.
— Времето се грижи никой да не оцелее.
Кикаха вдигна поглед към онова, което бе останало от тавана. Беше се запазила само външната му част, а рухналият върху пропадналата среда горен етаж я беше запечатал като тапа. Тук-там изглеждаше като че ли всеки миг ще се досрути. Надупчената от тях стена беше паднала навън в коридора. Докато разглеждаше пораженията, сградата леко помръдна и пукнатините в останалите стени се разшириха. Таванът в далечната част падна с грохот в облак бял прах и образува грамадна купчина на пода, издигаща се до самата дупка, през която всичко се бе изсипало.
— Може би трябва да се махнем оттук — предложи той.
Преди тя да му отговори Уематол се върна от огледа на коридора.
— Ние не сме на Земя-2!
Кикаха и гигантката запитаха в един глас:
— Как? Откъде знаеш?
— Видях част от небето през малък отвор в тавана на коридора. Мисля, че от покрива е паднала каменна колона и е пронизала всички етажи. Не се вижда много, но напълно достатъчно… Небето е зелено!
— Но това означава… — започна Кикаха.
— Означава — довърши вместо него Великата майка, — че Хрууз е хванал целият дворец, а може би и част от околността, в телепортираща врата и го е прехвърлил в тази вселена. За това е била необходима много енергия. А и известно време за подготовка. Сигурно го е сторил още преди да дойде в тази зала с Дингстет. Когато дворецът е минал през вратата, той се е озовал във въздуха — случайно или нарочно, не знам — и просто е паднал. Едва ли е бил на голяма височина, защото иначе всички щяхме да сме мъртви.
— Взе ми думите от устата — каза Кикаха. После се огледа. — Къде всъщност е Дингстет?
— Или е заровен под тези купища отломки или се е свестил преди нас и си е тръгнал. Може да е бил замаян. Но с тези рани едва ли е стигнал далече…
— Това създание е наполовина органична тъкан, наполовина електронни схеми. Потенциалът му за самовъзстановяване може значително да превишава нашия. Вижда ли се кървава следа, водеща навън от стаята?
— Не — отвърна му тя. — Но Дингстет беше непосредствено до теб, когато дворецът пропадна. Не е изключено да го е ударила същата греда, с която ти така щастливо се размина.
— А може да е по следите на Хрууз в търсене на отмъщение — предположи Уематол.
— С ръце, завързани на гърба? — скептично се осведоми гигантката.
— Анана! — сети се в този момент Кикаха. Опита се да стане, но краката му още не го слушаха. Доволен беше, че усеща как силата се връща в тях.
Жената и двойникът се спогледаха, но никой не каза нищо. Те знаеха какво си мисли Кикаха: Анана е някъде в сградата на двореца, отделена от всички в своя апартамент. Единственият достъп до нея е през врата, но стената, в която се намира вратата, е затрупана.
Същото се отнасяше и до Червения Орк. Но Кикаха не се безпокоеше за него.