Манату Ворцион обаче показа по-голяма загриженост за съдбата на тоана.
— Възможно е тази катастрофа да не ги е погребала — каза тя. — Нещо повече, не е изключено срутването на стените да им е дало възможност да напуснат стаите си.
— Това е малко вероятно — обади се Уематол.
— Но не е невъзможно. Както и да е, не можем да рискуваме с тези неща. Трябва да намерим Хрууз и да се убедим, че Червения Орк не се е изплъзнал на свобода.
— А няма ли да потърсиш и Анана? — попита я Кикаха.
— По-късно — отвърна Манату Ворцион. — Уематол, ела с мен. Съжалявам, Кикаха, но не можем да те чакаме да се възстановиш. Хрууз едва ли е останал в двореца по време на прехвърлянето му. По-скоро е използвал някоя друга врата, за да се върне в него след това. Едва ли би искал да изживее този шок. Честно казано, изненадана съм, че още не се е върнал в тази зала.
— Той сигурно е някъде наблизо и ни дебне в засада — предположи Уематол и неспокойно се озърна.
Великата майка реши, че трябва да свалят костюмите, защитните шлемове, раниците и кислородните бутилки.
— Само ще ни забавят, а и се съмнявам, че ще бъдем атакувани точно с отровен газ — обясни тя решението си. Двамата с двойника свалиха ненужното, после препасаха ремъците с оръжията. Съблякоха и Кикаха и му помогнаха да препаше своя колан. В допълнение към оръжията, той окачи на колана си и Рога на Шамбаримен.
Уематол свали миниатюрната радиостанция, която бе закрепена от вътрешната страна на шлемовете. Малките устройства лесно можеха да се пристегнат и на китките им.
Въздухът беше прашен и ставаше все по-горещ. Дворецът вероятно се бе приземил някъде из тропиците.
Той видя двамата да се отдалечават с летателния апарат. В него имаше две седалки една зад друга, а леката метална конструкция даваше възможност още да се закрепи малък двигател, оставяше място за неголямо багажно отделение и позволяваше да се монтират два въртящи се бластера. Великата майка пилотираше, а Уематол седеше зад нея. Кикаха имаше задачата да лежи зад купа отломъци и да охранява. Детекторът му за врати беше в малка торбичка, висяща на колана му. Манерката беше до него, а лъчеметът в ръката му трябваше да му помогне да се погрижи за Хрууз или Червения Орк, който и да се появеше пръв. Макар да мислеше, че зад него не може да се появи никой, той от време на време се оглеждаше и назад. Купищата развалини можеха да крият зад себе си някой отвор в стените, откъдето да може да се влезе.
Беше тихо с изключение на рядкото поскърцване, разнасящо се от различни части на руините. Всеки нормален би трябвало да се махне оттук преди всичко да се е срутило, мислеше си Кикаха. Но от друга страна, никой нормален не би се озовал в тази каша. Още изпитваше остри болки по цялото тяло.
Изглеждаше малко вероятно Хрууз да подслушва тяхната радиочестота, но най-добре беше да не рискуват. Бяха се договорили да използват радиото само в случай на абсолютна необходимост.
Чувстваше се напълно безпомощен. Макар обикновено да беше доволен, че най-сетне е сам, сега копнееше да чуе човешки глас. Съзнанието, че дворецът всеки момент може да се срути до основи и да го погребе под себе си, караше времето да се разтегля като нажежена до червено жица. Ако станеше прекалено тънка, щеше да се скъса. Това щеше да се случи в мига, в който държащите се по някакво чудо над главата му парчета от горния етаж, щяха да пропаднат пред зейналата дупка в тавана.
Ставаше все по-горещо и той се бе изпотил. За щастие безчувствеността на краката му изглежда най-сетне бе изчезнала напълно. И макар все още да го боляха, той се изправи на тях. Цялото му тяло трепереше, но силите му се възвръщаха. Отпи, без да икономисва, от манерката, която Манату Ворцион му бе оставила. Няколко минути по-късно напусна залата. Беше безполезно да стои тук. И то в момент когато Хрууз може би броди наоколо, въоръжен бог знае с какво.
Първоначално придвижването му се бе сторило лесна работа. Макар останките от коридора да се бяха събрали в голяма купчина, издигаща се наполовина до тавана, той все пак успя да се промуши в свободното пространство между върха на купа и самия таван и да се спусне от другата страна. Сноп бледа светлина нахлуваше през дупката, за която Уематол беше споменал. Кикаха погледна, за да се увери сам. Не беше лъжа — небето наистина бе зелено.
От другата страна на коридора имаше стая с размера на две бални зали в императорски дворец. Но в нея цареше пълен хаос. Пред Кикаха стояха най-разнообразни препятствия: парчета гипсови отливки, натрошена дървения, счупени и само паднали мраморни колони, остри късове от мрамор и статуи с размери, надвишаващи естествените. Много от отломките и изместените плочи стърчаха в пукнатини на пода подобно на оръдия в руините на крепост. Но освен тях се виждаха изпочупени крака на маси и столове, облегалки, извити метални и издънени дървени чекмеджета, натрошени бутилки, чиято изтекла течност придаваше на въздуха остра миризма, усукани и изпочупени полилеи, огънати рамки на картини със грозно зейнали дупки в тях. Прескачането и заобикалянето на всичко това го изтощаваше. Отново се изпоти. Потта му разми белия прах, покриващ цялото му тяло и проникнал дори в косата и се стичаше, щипейки в очите му. Помисли си, че изглежда като блед призрак с червени очи.