Выбрать главу

От време на време изваждаше детектора на врати и го включваше. Индикацията се задейства около една дузина пъти. Но не можеше да извади Рога и да отвори вратите. Хрууз можеше да е наблизо и да го чуе.

Великата майка бе казала, че двамата с Уематол ще изследват северозападния край на двореца. Там щели да се разделят и всеки да продължи търсенето поотделно. Когато решаха проблема с люспестия, щяха да се намерят един друг, използвайки радиото. Кикаха се насочи към същата североизточна част на двореца, но беше принуден да поеме по заобиколен маршрут. Въпреки неспирното катерене и спускане, краката му не се изморяваха, а напротив — наливаха се със сила.

Когато най-сетне стигна до извисяващата се купчина отломки в далечния край на залата, той изглежда се беше поотклонил от правата линя. Манату Ворцион и Уематол вероятно се бяха изкачили на горния етаж през отвор в тавана. После сигурно бяха намерили подобна възможност да стигнат и до третия. За Кикаха нещата не стояха толкова просто — той даже не виждаше входа за следващата стая. Полезрението му се ограничаваше от най-близката купчина боклук.

Той започна да се катери по нея, но от време на време пропадаше надолу. Свличащата се маса правеше шум. Близко до върха на купчината имаше отвор към нещо като тунел. Той изглеждаше като че минава през купа и стената, която по някакво чудо все още беше права. Кикаха използва малкото си фенерче, за да освети вътрешността на тунела, който се бе образувал по необяснима прищявка на разрушителната стихия. Две грамадни мраморни колони, паднали почти успоредно една на друга, но под малък ъгъл надолу, бяха пронизали стената, дупката в която бе запълнена от по-дребни отломки. Колоните не бяха плътно залепени, така че между тях имаше известна междина, която му позволяваше бавно да напредва. Този, издигащ се под ъгъл от десет градуса, „коридор“ беше частично запълнен, но все пак проходим. Придвижваше се, като освобождаваше място пред себе си, прехвърляйки отломъците зад гърба си. В другия край на тъмния тунел се виждаше светлина, не особено силна, но много по-ярка от полумрака, който цареше вътре. Кикаха чувстваше, че ако се измъкне в другата зала, той ще се озове на място, където дебнещият наоколо враг не би могъл да го очаква. И той още по-енергично пое напред.

Макар да се стараеше да не вдига много шум, беше невъзможно да бъде безшумен. За миг си представи Хрууз как чака от другата страна, готов да простреля всеки, който излезеше от тунела. Не. Ако люспестият беше там, той щеше да стреля в мрака на тунела още при първия шум и щеше да разреже надве врага си. Освен това той, Кикаха, нямаше избор — той просто не можеше да спре и да се върне. А и откъде накъде щеше да го чака там люспестият? Та той нямаше представа за съществуването на този тунел.

Когато подаде предпазливо глава от другия край на дългия трийсетина стъпки коридор, Кикаха установи, че се намира близо до върха на цяла планина отломки. По-голямата част от тавана на тази зала бе пропаднала и доколкото можеше да се разбере през дупката, дори част от третия етаж беше проникнала тук. Той внимателно огледа развалините в краката си. Ако изобщо имаше някой тук, той можеше да бъде само зад големия куп в далечния край на залата.

Стиснал лъчемета в ръка, той внимателно се плъзна по гръб. Едва не изруга, притеснен от шума, който правеше. Когато стигна до дъното, издраскан, ожулен и кървящ от множеството малки рани, които на всичко отгоре го сърбяха от набилия се в тях фин прах, той изчака да види дали няма да бъде атакуван. Никой не се възползва от удобния момент. Кикаха закрачи, преодолявайки няколко по-малки купчинки, а после откри зад втората планина от отломки дупка в стената. Беше достатъчно голяма, за да пропусне през себе си танк с размерите на „Шърман“. По-скоро изглеждаше като че ли точно такъв танк я бе направил. Не можеше да си обясни по силата на какъв физически парадокс останалата част от напуканата стена още стоеше права.

Надникна през дупката, после мина през нея. Над главата му имаше отвор, през който бяха пропаднали почти всички етажи. Тук долу, светлината бе колкото пред зазоряване. Но там горе беше много по-светло. Виждаше се много по-голям къс от зеленото небе, отколкото преди в коридора.