И небесата в света на Нивата бяха със същия цвят. Възможно ли бе Хрууз да е телепортирал двореца в този странен свят, оформен като Вавилонската кула? И ако наистина го беше направил, тогава защо? Или… Не, безполезно да бе прави предположение от този тип.
Куп греди и камънаци стърчаха от купа отляво на него. И в този момент той различи нещо да помръдва. Безформената маса, покрита с бял прах, можеше да бъде на човек. Той се взря по-внимателно и разбра, че тялото е с гръб към него. Но това можеше да е хитрост. Който и да бе това, можеше да го е чул и да се е престорил на труп или на смъртно ранен човек. И като чуеше приближаващите се стъпки на Кикаха, щеше да се обърне и да го застреля от упор. Може би.
Кикаха намери малък заслон в руините, прицели се внимателно и стреля веднъж в непосредствена близост до главата на фигурата. Това би стреснало всеки, който не притежава абсолютен контрол над нервите си. Но фигурата не трепна. Кикаха изпълзя от дупката и много бавно се приближи по дъга към корниза, под който лежеше фигурата. Когато доближи на двайсетина стъпки от нея, той видя, че това не е нито Хрууз, нито Червения Орк. Беше Дингстет. С развързани ръце.
Съществото беше спряло да кърви. И не бе оставило след себе си кървава следа. Кикаха все още не смееше да се приближи направо. Придвижи се още малко, но остана скрит наполовина зад купа отломки. Наведе се напред и докосна тила с цевта на лъчемета си. Създанието простена.
— Дингстет! — обади се Кикаха.
То промърмори нещо неразбираемо. Той го изтегли изпод корниза и го обърна по гръб. Прахът по кожата му не можеше да скрие множеството черни петънца. Следи от изгаряния? Понеже не беше в състояние да разбере неясния му говор, Кикаха се огледа, после се отпусна на колена и сложи ухо на устата на Дингстет. Макар тази позиция да го правеше особено уязвим, той остана в нея.
— Аз съм… Кикаха — каза той с тих глас.
— Хрууз… не повярва, че… — прошепна то.
— Какво? Не те чувам.
— Кикаха! Хрууз… когато казах… че нямам данни… в моя мозък… ме измъчва… не повярва… отвлече ме… но… Зейзел… би се гордял…
— Ще повикам помощ — успокои го Кикаха. — Може да се позабави, но…
Той спря. Очите на Дингстет бяха отворени. Пълната с диамантени зъби уста вече не помръдваше.
Трябваше да наруши радиомълчанието. Манату Ворцион би искала да знае за това. Той веднага й се обади и тя веднага му отговори. След като изслуша какво се бе случило, тя каза:
— Все още съм там, където ти казах, че отиваме. Ще изпратя Уематол да те потърси. Ако не те намери до десет минути, ще се върне при мен.
Щом Уематол трябваше да го открие до десет минути, той явно щеше да дойде по въздух. Изминаха дванайсет минути и понеже Уематол го нямаше, той го повика по радиото. Двойникът не отговори.
За сметка на това веднага се обади Манату Ворцион:
— Изглежда нещо му се е случило. Давам му още две минути.
Петнайсет минути по-късно той спря, за да даде на изморените си крака малко почивка. Когато се почувства по-силен стана и продължи напред. Малко по-късно излезе на голяма площадка. Тя също беше посипана с части от пропадналия покрив. Слънцето прежуряше през отвора в тавана, но вече беше подминало зенита си. Лъчите му проникваха през единия край на стаята, където една вита стълба покрай стената по някакво чудо бе останала неразрушена. Горната й част, лишена от перилата, стърчеше от върха на голяма купчина. Кикаха се изкатери там, не без подхлъзвания и с доста шум. Изработена от някакво твърдо дърво, стълбата изглеждаше стабилна. Той бавно се изкачи по нея, спирайки и оглеждайки се на всяко стъпало.
Когато му оставаха само двайсетина стъпала, наложи се бързо да седне и да се хване на ръба й. Някъде наблизо нещо се стовари с шум, като че ли се изсипваше цяла Ниагара от твърди предмети. Стълбата се разтресе с такава сила, че едва не се откъсна от стената. Със стържещ звук тя се отдели от горната площадка. Наклони се навън, после се люшна обратно навътре и с трясък се заби в стената. Няколко от каменните блокове в зидарията се разместиха, а един-два дори паднаха. Изглеждаше, като че ли стената ще се разпука на парчета и ще падне заедно с него на стълбата. Или, че клатенето и удрянето на стълбата в стената ще я откъсне и повлече в руините трийсет стъпки под краката му.
Макар да се бе вкопчил в края й, люшкането неудържимо го увличаше към външния край на стъпалата. Още няколко тласъка и той щеше да излети във въздуха, дори стълбата да не паднеше. Най-лошото бе, че сега виждаше само пред себе си. Прахът, излетял във въздуха след последното срутване, влизаше в очите му и задръстваше ноздрите му.