Изведнъж всичко утихна. Като изчака да отминат и няколкото последни конвулсии на стълбата, Кикаха започна отново да е катери на четири крака. Конструкцията се беше отделила от стената, но все още нямаше наклона на Кулата в Пиза. Поне засега. Колкото повече се изкачваше той, толкова повече се отклоняваше върхът й от перпендикуляра и толкова по-силно ставаше скърцането.
Вече се налагаше да се качва наклонен надясно, за да компенсира левия наклон на стъпалата. Хванал се с две ръце за най-горното стъпало, той бавно и предпазливо се изправи, пазейки равновесие, подвил десния крак повече от левия. Пред него се разкри гледка от втория етаж, сякаш някакъв титан бе изтръгнал стените на куклена къщичка. Подът беше извит по средата, поддал се под тежестта на изсипалите се върху него отломъци. Всеки момент щеше да се срути. Налагаше се да прескочи без никакво засилване близо осем стъпки празно пространство между стълбата и пода. Трябваше да се реши на това веднага.
Другата възможност бе да слезе по стълбата, която се крепеше само благодарение на някакво вече продължаващо доста дълго време чудо.
Той прибра лъчемета обратно в кобура. Трябваха му и двете ръце, за да се хване за края на пода, ако не съумееше да преодолее със скок междината до него. При нормални обстоятелства подобен скок с нищо не би го затруднил и нямаше никакво съмнение, че щеше да се приземи на пода и с двата си крака. Огледа се още веднъж, приклекна и пружинирайки отскочи напред. Тласъкът се оказа повече от достатъчен за стълбата. Тя се огъна, поддаде, пречупи се и горната й част падна, за да се забие в купищата долу.
Макар полюшването на стълбата да бе направило скокът му малко по-дълъг, отколкото бе очаквал, Кикаха все пак достигна до края на пода. За миг коремът му бе на едно ниво с него, после той полетя надолу. Пръстите му се вкопчиха в неравния край и гърдите му се забиха в ръба. Той разпери мигновено лакти, за да се задържи по време на очакваното залюляване на тялото. После се изви с котешка пъргавина, преметна десния си крак и се изтегли през ръба.
Дишаше тежко и би дал всичко, за да може да легне по гръб за минутка и да възстанови силите си. Но дървото под него се огъваше застрашително и той долавяше недвусмислените вибрации, които ясно показваха какво ще се случи в най-скоро време. Може би подът, претоварен от огромната тежест, се бе крепял малко под точката на пречупване и добавената тежест на тялото му бе капката, която бе предостатъчна.
Той се изправи с мъка на крака и изтегли лъчемета си. Бързо се отправи към най-близката врата в северна посока и в този миг чу оглушителен трясък. Подът изведнъж се продъни. Кикаха едва не се плъзна по стремително увеличаващия се наклон, но успя все пак да скочи в отвора на вратата буквално в последната част от секундата. Изминаха още няколко ужасни секунди, по време на които той едва не бе повлечен от устремилата се надолу лавина. През отвора на вратата полетя цяла планина боклуци и я запуши с изключение на тесен процеп в горния й край. Кикаха се просна по корем върху наклона с цел да увеличи съпротивлението на тялото си и загреба с ръце отломките, които се носеха в посока на изчезналия под. Огромен облак прах се издигна зад гърба му и го заслепи.
Без сам да знае как Кикаха успя да се изкатери през купа, задръстил вратата. Имаше чувството, че тича по земя, която бяга под краката му в противоположната посока. Когато се плъзна в основата на купа от вътрешната страна, той изведнъж се озова по лице на пода в някаква стая. По-голямата част от отломките вече бяха полетели там, откъдето той бе дошъл. И съвсем изненадващо той усети, че седи на прага на вратата и краката му се клатят под него. Подът на стаята, която бе очаквал да стане негово убежище, също пропадаше.
Кикаха се изтегли настрани от ръба, скочи на крака и спринтира нагоре по увеличаващия наклона си под. Другият му край изглеждаше закрепен за стената отсреща, но това едва ли щеше да продължи дълго. Прескачайки плъзгащите се срещу него късове мазилка и зидария и заобикаляйки на скорост по-големите от тях, той се мъчеше да се добере до входа на стаята, от другата страна. Но не успя. Оглуши го нов трясък и той полетя в стаята под краката му. Инстинктивно се приземи на крака, изтърколи се по поредната грамада от отломки и спря, напълно замаян и останал без дъх, проснат върху задната част на облегалката на един диван. Беше истинско щастие, че не бе погребан под руините.