Пропадналият под бе рухнал край него. Съвсем за малко се бе разминал за пореден път със смъртта. Но се чувстваше като умрял.
Загуби престава за времето. Едва когато дойде на себе си осъзна колко много места по тялото му го болят и това го удиви. Все пак стана. Продължаваше да стиска лъчемета в ръката си, а и торбата с Рога необяснимо как все още висеше на колана му. Тръгна напред през спускащия се върху всичко облак прах. Кашляше му се, но потисна това чувство. И изведнъж чу прокашляне някъде пред себе си.
Застина на място. Смътно различима фигура се движеше сред праха някъде пред него. Изглеждаше като увиснала във въздуха на няколко стъпки от пода. Уематол в летателни апарат? Вместо да го извика, Кикаха се скри зад малък куп и насочи лъчемета си към обекта. Никога не приемай нищо за дадено — това беше правилото, което рядко си бе позволявал да забравя.
В другата стая се чу изтрополяване. Нов облак прах обви фигурата, така че тя почти изчезна. Кикаха напрегнато се взря към мястото, където я бе зърнал. Очите го смъдяха и сълзяха. Ако това не беше Уематол, трябваше да бъде Манату Ворцион. А може и да бе Хрууз, ако бе успял отнякъде да намери летателен апарат.
Зачака. Измина цяла минута. Тогава се разнесе изненадващ втори трясък. Последваха четири не толкова силни удара. Облакът се сгъсти, ако това изобщо беше възможно. Кикаха хвана носа си с два пръста и задиша през уста, за да не кихне. Но усещаше, че някъде дълбоко в носа му се заражда кихавица, която няма да може да потисне. В същия миг някой в другата стая силно кихна. Последваха звучни издухвания на носа.
Въпреки че героически се съпротивляваше до последния момент Кикаха кихна също.
Макар в този момент изобщо да не му бе до предпазни мерки, в последния момент той напипа с ръка голям къс от зидарията. Хвърли го с всички сили вдясно от себе си. Ако отломъкът издаде някакъв звук, Кикаха така и не го чу. Собственото му изкихване заглуши всичко в ушите му. Противно на очакванията му не последва никаква реакция. Нито се чу глас, нито лъч от лъчемет разсече облака.
Не можеше да чака докато въздухът се изчисти. Противникът му — ако това беше противник — можеше да разполага с детектори на човешка топлина, или да бе сложил очила за нощно виждане. Най-сетне той можеше да се вдигне във въздуха толкова високо, че да види всеки в залата, когато прахът се спуснеше на пода.
Кикаха запълзя енергично настрани от купчината, зад която се бе скрил, опитвайки се да го направи безшумно и придържайки се максимално близко до пода. „Най-доброто, което мога да направя“, помисли си Кикаха, „е да скоча и да избягам от тази стая максимално бързо“. Но той добре разбираше, че не може да направи това, заради шумът, който щеше да вдигне и опасността да се препъне в невидимите препятствия по пода. На всичко отгоре не знаеше в каква посока се намира изходът.
Когато почувства, че пред него има нова купчина отломки, той приклекна зад нея. По дяволите радиомълчанието! Обади се. Манату Ворцион се отзова веднага, макар и с доста по-тих глас от обикновено.
— Какво искаш?
— Още ли си на същото място? — прошепна Кикаха. Питам, защото тук има някой, който се придвижва във въздуха почти до мен. Прахът ми пречи да разбера кой е.
— Не съм аз. А Уематол би ти отговорил, ако можеше. И все пак преди да стреляш увери се, че не е той.
— Край.
Кихаха опипа слепешката с ръце и събра няколко по-едри къса гипсови отломки. Хвърли ги в праха пред себе си. Но неизвестният не пожела да стреля по източника на шума. Може би вече се бе издигнал нависоко и сега чакаше да види целта си.
Това трябваше да е Хрууз.
Той се изправи и тръгна към далечната стена. След няколко крачки скочи настрани. Нещо мокро бе паднало на лявото му рамо. Той опипа мястото с дясната си ръка. Трябваше да приближи пръстите си до очите, но видя потъмнял от нещо прах и почувства лепкава течност.
Да не валеше кръв?
Вдигна поглед нагоре. Прахът вече беше започнал да се спуска. Не след дълго щеше да види какво имаше там, където допреди малко бе имало само таван. Още повече, че там бе и по-светло.
Той отново тръгна, после пак спря. Чу тих стон. Вслуша се внимателно за миг и пристъпи пробно крачка-две напред. И веднага отскочи като пружина настрани. Нещо тежко се удари в пода пред него. Бавно и колкото можеше безшумно той се приближи към мястото, откъдето се бе разнесъл удара. Не бе изключено да бе някакъв номер, но Кикаха се съмняваше в това. Ударът много приличаше на падане на човешко тяло върху под. Камък или дърво биха издали много по-различен звук. А ухото му безпогрешно бе доловило нещо меко и податливо — звукът на смазана плът и натрошени кости.