— Продължавай да следиш за него — предложи Кикаха. — Аз ще направя още една обиколка по по-малка окръжност. Но ме интересуват и други картини с участието на Орк. Или изобщо нещо познато. О, открих още една врата. Но тя извежда в пустиня. Едва ли ще се възползваме от нея, освен като последна възможност.
Тя кимна, без да откъсва поглед от картините.
Преди да бе успял да се обърне, за да продължи с търсенето, той мерна за кратко центъра на Лос Анжелис. Беше „Бредбъри Билдинг“. Последваха двайсет картини от напълно непознати места.
И тогава пак за миг се появи пейзаж от света на Уртона, от който двамата с Анана бяха успели да се измъкнат. Една планина бавно се издигаше от равнината, а реката в основата й се разля, защото дъното й се изравни с нивото на земята.
Какъв ли бе смисълът от тези картини, след като тук нямаше никой, който да ги види?
Много въпроси и никакви отговори. Практическият подход изискваше да престане да си ги задава. Но макар да бе прагматик по натура, той не спираше да се пита.
Затвори и втората окръжност и спря. Рога не бе успял да отвори нови врати. И не бе видял нови познати му картини. Разбира се нищо не можеше да каже за онези, които минаваха високо над главата му по извитата повърхност на стената.
Той трепна когато Анана извика:
— Отново видях Червения Орк!
Но преди да успее да стигне при нея, картината беше вече изчезнала.
— Готвеше се да мине през една врата! — поясни тя. — Беше все на същата скала край морето, но се отправяше към врата. Изправен шестоъгълник!
— Едва ли прави точно това в момента. Това, което виждаме, може да е запис отпреди години.
— Може да е така, може и да не е.
Кикаха започна трета обиколка с Рога по още по-малка окръжност. Когато свърши, не бе открил нови врати. И Анана не бе видяла опасния им враг за трети път.
Беше се отправил към гробницата в центъра, за да я изследва малко по-подробно, когато тя изруга на тоански:
— Елитрия!
Кикаха се извърна моментално и видя последните две секунди от минаващата картина. Тя показваше вътрешността на голямата камера и почти половината от гробницата с тялото в нея. Виждаха се двамата с Анана вдигнали поглед нагоре.
— Ние! — изръмжа недоверчиво той.
След няколко секунди на размисъл тя каза:
— Не би следвало да ни изненадва. Толкова много места се контролират, че е напълно естествено и това да е сред тях. Нали трябва да се разбере по някакъв начин, че тук някой е успял да проникне. И натрапниците сме ние.
— Никой нищо не се е опитал да ни направи.
— До момента.
— Продължавай да гледаш — настоя той. После се приближи до гробницата и опипа в основата й за някакви издатини или скрити дупки. Но ако имаше някакви органи за ръчно управление, те не бяха в колоната.
Кубът се противопостави на всичките му опити да го повдигне или поне отмести настрани.
Тогава отново поде обиколка покрай стените. В продължение на близо час се стара да разгледа всеки квадратен инч от основата до където му стигаше погледа. Дори натисна всеки от информационните дисплеи, за да провери дали зад тях не се скрие нещо. Надяваше се, че някое от натисканията ще предизвика отместване на стена или отваряне на ниша, но нищо подобно не се случи. Очакваше този негативен резултат. Не беше логично да постигне нещо по толкова елементарен начин, но беше длъжен да опита всичко. Налагаше се изводът, че ако имаше някакъв център за управление, той не се вижда. И не е леснодостъпен.
Мина му мисълта, че междувременно скритите камери фиксират всичките му опити.
Тази мисъл го наведе на друга. Как беше възможно на тези монитори да се извъртат картини от толкова много места, пръснати из толкова много светове? Това определено не бе по силите на земната техника, но дори Повелителите не разполагаха с подобна. „Камерите“ из тези светове сигурно бяха неоткриваеми. Някакви постоянно действащи силови полета или нещо подобно. И предаваха информацията си тук използвайки принципа за мигновеното пренасяне, заложен в телепортиращите врати.
А ако се записваха в някакви архива, то тя сигурно бе невъобразимо огромна. Дали не бе скрита в недрата на тази планета?
Просто не знаеше.
Но зад всичко това не можеше да няма никаква цел.
— Кикаха! — извика го Анана.
— Какво? — изтича при нея той.
— Мъжът, облечен в средновековни дрехи от осемнайсети век — каза тя с възбуден глас. — Онзи, който зърнахме в летящия дворец на Уртона. Току-що го видях!
— Разбра ли къде се намира?
Тя поклати глава, но отговори:
— Не беше в къща. Вървеше през една гора. Дърветата можеха да бъдат земни или от света на нивата или на кой да е от сто други свята. Не видях никакви животни или птици.