Выбрать главу

— Става все по-любопитно и по-любопитно — прошепна той на английски. После отново се огледа и довърши: — Не мисля че можем да постигнем още нещо тук. А и не можем просто да седим и да чакаме за поредната кратка поява на Червения Орк на странника или, дай Боже, най-сетне на Улф и Хризеис.

— Но някой ден може пак да дойдем тук, нали?

— Ще го направим. А сега, да тръгваме. Не исках да се връщам обратно в кулата на замъка, но нямаме друг избор.

Двамата се върнаха при мястото, откъдето бяха влезли в тази тайнствена крипта. Той вдигна Рога и изсвири. Въздухът затрептя и тя отново видяха стаята, която бяха напуснали не толкова отдавна. Анана мина първа, а Кикаха веднага след нея. Нещо го накара да се обърне и да погледне в криптата.

Видя че кубът е изпълнен с разноцветни лъчи, които се стрелкаха непостижимо бързо за окото. Оранжево сияние обвиваше трупа, който бавно се спускаше към основата на куба.

— Почакай! — извика той.

Но картината бавно избледня. В последния запечатал се в съзнанието му образ капакът на куба бавно се повдигаше.

Нямаше време да обяснява на Анана защо отново надува Рога. Но този път не се върнаха в огромната крипта. Озоваха се на друго място.

Беше отчаян. Напълно възможно бе никога вече да не намерят пътя към гробницата.

Независимо от това той не спираше да свири с Рога докато минаваха по веригата. В един момент се озоваха в равнина покрита с висока трева. В далечината се виждаше гъста гора, а зад нея се издигаше скален откос толкова висок, че върхът му се губеше във висините. Масивът се простираше наляво и надясно. Небето бе ярко зелено, а слънцето жълто и светло като земното.

Успяха да изтичат извън обхвата на вратата преди да ги изстреля нататък по резонансната верига. Просто скочиха като подплашени зайци и побягнаха. Веднага бяха познали къде се намират.

Бяха във вселената на планетата, наричана Алофметбин. В превод на английски „Свят на нивата“. Най-обичаната планета във всички вселени. Необятната скала пред тях бе само единия от петте действително колосални монолити, които изграждаха вертикалните части на тази оформена като Вавилонската кула планета. Те се намираха на върха на единия от монолитите, но още не знаеха на кой точно.

Когато спряха да бягат, Анана проговори:

— Не ти ли се стори, че тази врата се забави подозрително дълго? Разполагахме с достатъчно време да се махнем от нея, а досега подобен шанс не ни се бе открил в нито един момент.

— И на мен ми направи впечатление — отвърна й той, — но бихме ли могли да бъдем сигурни? Все едно че пътувахме с влак, който е забавил ход достатъчно, за да скочим от него.

Тя кимна, за да покаже, че го е разбрала. Лицето й беше мрачно.

— Мисля, че някой е нагласил нещата така, че да слезем именно тук.

— Червения Орк!

4

— Изглежда вероятно — каза Анана. — Но той може да е заложил резонансната верига от врати за един от многото си врагове. И да е подготвил този капан много преди аз и ти да се появим на сцената. Накрая, това може да е и неговият път за бягство при екстрени ситуации.

— Нищо не е сигурно докато не стане. Или както казва вашият тоански философ Манату Ворцион „Редът израства от хаоса, а хаосът има свой собствен ред“. Макар да не ми е съвсем ясно какво точно означава всичко това. Във всеки случай, изпълнен съм с подозрения.

— Че кога ли не си бил?

— Не бях докато все още живеех на Земята, но дори и там си бях бдителен. Но нещата, които ми се случиха след като се появих тук, ме накараха да имам доверие на много малко хора. А също ме научиха да премислям какво може да се случи при дадена ситуация много преди тя да е възникнала. Има две възможности: или гледаш на нещата от различни ъгли, или не живееш дълго. Това не е параноя. Параноята е състояние на съзнанието, при което подозираш или си сигурен в неща, които в действителност не съществуват или изобщо не би могло да ги има.

— Почти всеки Повелител е параноик. Това е нещо вътрешно присъщо за нашата култура, такава каквато е. Много от тях не вярват на никого… дори на самите себе си.

Кикаха се засмя и подхвърли:

— Добре, нека тогава тръгнем из страната Параноя.

И те потеглиха през равнината. Бяха непрестанно нащрек, поглеждаха към небето, към тревата пред краката им, към просторите, открили се пред тях. В тревата можеха да се крият както змии, така и дебнещи едри хищници. Нещо опасно можеше всеки момент да се появи в небето. Но в течение на целия първи час те виждаха само насекоми в тревата, а в далечината преминаха няколко стада слонове с четири бивни и четирироги антилопи.