И тогава в небето се появи черна прашинка. Летеше зад тях, но Анана не пропусна да я зърне при едно от честите си обръщания назад. Няколко минути по-късно вече се бе спуснала достатъчно, за да видят, че това е птица със силуета на гарван. Задържа се на тази височина, но продължи да лети в същата посока, в която те се движеха. А когато я видяха да кръжи, за да не ги изпревари, и после отново да поема все в същата посока, те заподозряха, че ги следи.
— Това може да е един от онези говорящи гарвани, изработени от Ванакс в биолабораториите и използвани за шпиониране и пренасяне на съобщения, когато той е бил за известно време Повелител на този свят — предположи Кикаха.
— Все повече и повече се уверявам, че Червения Орк ни наблюдава.
— Или някой друг.
— Бих се обзаложил, че е Орк.
Двамата с Анана спряха да си починат във високата до коленете им трева. Тя изглеждаше много интересно: сини стебла и стръкове с алени връхчета.
— Склонен съм да допусна, че може да е машина, изработена да прилича на птица — продължи след малко той. — Но ако е машина, тя е под управлението на Повелител. Това вече не е за вярване.
— Че кога ли сме се натъквали на друго, освен на неща, които не са за вярване?
— Изглежда е така. Но не винаги.
Той се отпусна по гръб в тревата, загледан към черната загадка в небето. Анана се бе подпряла на лакът и бе наклонила глава странично, за да наблюдава и тя птицата или каквото и да бе това.
— Хм, сега описва осморка. От тук изглежда като изправена. Напомня ми символа за безкрайност — сплескана осмица. Едно от малкото неща, останали в главата ми от основния курс по математика по време на първата ми година в колежа. Който така и не завърших. Става дума за колежа.
— Тоанският символ е къса отсечка със сочещи навън стрелки в двата края — отвърна му тя. — А ако свързващата ги линия е винтообразна, тогава това е символът за време.
— Знам.
В съзнанието му нахлуха спомени за Земята. Носеха се като безплътни духове в разноцветни одежди. През 1946 година макар да бе само на двайсет и осем години, той вече бе ветеран от Втората световна война и бе тръгнал на колеж с помощта, давана на уволнилите се войници. Малко след това вече бе запратен в една друга вселена… макар и не без активното му участие и в никакъв случай не против волята му. Въпросната вселена се бе оказала изкуствена — творение на Повелител — и в нея имаше една-единствена планета, а именно Алофметбин.
По-късно той разбра, че тя е само една от хилядите вселени, създадени от древната раса на Тоаните — хора, които отричаха, че са хора. Но точно на тази планета той, Пол Янус Финеган — хожърът2, търсач на приключения, — се бе превърнал в Кикаха-Хитреца.
И откакто се бе пренесъл на света на нивата, редки бяха миговете, когато не бягаше от враговете си или не ги атакуваше. Наистина редки, защото той не обичаше да се отдава на отдих и разтуха. По време на кратките подобни периоди, които си позволяваше, той се бе оженил за дъщерите на един племенен вожд от любимото му второ ниво на планетата, което бе нарекъл за себе си Америндия3. Или се забъркваше в опасни истории с жената или дъщерята на някой барон от третото ниво — Драхеланд.
Беше оставил след себе си километрична върволица от жени, скърбящи за него… е, докато не се случеше да се влюбят в следващия обърнал им по-специално внимание мъж. Но по-важното — беше оставил и пътека от трупове. Това беше, така да се каже, килватерът на Финеган.
Върна се на Земята едва през 1970 година и то съвсем за кратко. Бе роден през 1918-а, което го правеше 52-53-годишен. Но благодарение на всички богове, които и да бяха те, физиологическата му възраст бе само двайсет и пет години. Как ли щеше да се развие съдбата му, ако бе останал на Земята? Може би щеше да е получил научна степен по антропология и щеше да се е захванал сериозно с изучаване езиците на американските индиански племена. Но това би означавало също и да е учител. Щеше ли да издържи на напрегнатата научна работа, на необходимостта да публикува, на задкулисните академични игри, на безцеремонната саморазправа, на проблемите с администраторите, които гледаха на преподавателите като на отделни и при всички положения по-низши същества?
Да, можеше да замине за Аляска, където през 1946-а започваше активното заселване и борбата със суровата природа. Можеше също и да стане частен пилот и да кръстосва с малкия си самолет над джунглата, изпълнявайки опасни поръчки. Но дори и този живот след време щеше да му досади.
А може би щеше да стане собственик на магазин за мотоциклети и сервиз към него. И щеше да си остане за цял живот в родния Тер От или Индианаполис. Не, никога не би могъл да издържи на рутинната ежедневна работа, на вечните тревоги дали ще бъде в състояние да си плати утрешните сметки и на сивотата на подобно съществуване.