Където и да бе останал на Земята, той щеше да бъде лишен от изпълнения с приключения и екзотика живот, може би наистина малко бурен, който водеше из тоанските светове.
Прекрасната жена, отпуснала се до него в момента — не, не жена, а богиня, поетически казано — беше на хилядолетия. Но химическите „елексири“ на Повелителите я бяха съхранили на същата физиологическа възраст от 25 години.
— Защо приемаме, че гарванът е изпратен със зли намерения срещу нас? — проговори тя. — Не е ли възможно той наистина да ни следи, но да го е пратил Улф? Не е ли възможно те двамата с Хризеис да са избягали от затвора на Червения Орк и сега вече да са се прибрали в двореца на Улф? И да са заповядали на Окото да не ни изпуска от погледа си.
— Знам.
— Струва ми се, че напоследък ние двамата доста често използваме тази дума, не мислиш ли? — замислено каза тя.
— Може би е време да си починем по за дълго един от друг?
— Едва ли ще ни помогне — възрази тя. И поглеждайки го лукаво, допълни: — Знам.
После избухна в смях, отпусна се върху него и го целуна със страст.
Кикаха отвърна на ласката със същия плам. Но си мислеше, че те наистина бяха изолирани от другите човешки същества вече опасно дълго. Нуждаеха се от чужда компания, е, може би не непрекъснато, но достатъчно често, за да не се появяват тези търкания между тях, като сегашното.
Коментарът й върху употребата на думичката „знам“ говореше за една тъга, родена от очакването, основаващо се на интуицията. След като бе живяла много, много по-дълго от него, житейският й опит бе много по-голям. Беше живяла съвместно със стотици партньори измежду Повелителите и дори бе раждала няколко пъти. Най-дългата й връзка с мъж бе продължила не повече от петдесет години.
— Това горе-долу е границата за съжителство без изневери, когато става дума за семейство, което не остарява — бе обяснила тя веднъж. — Повелителите нямат търпението на леблабиите… повярвай, не използвам тази дума в оскърбителен смисъл. Но ние се различаваме в някои отношения.
— Доколкото знам има доста семейства, живели заедно в продължение на хиляди години — бе й възразил той.
— Не непрекъснато.
Тя нито го изморяваше, нито му дотягаше. Изглежда и той за нея бе същото. Но след като бе в състояние да се връща в спомените си на толкова много случили се неща, тя не можеше да си забрани да погледне и напред. И много добре разбираше, че все ще дойде един момент, когато двамата щяха да се разделят. И то за дълго, за много дълго.
Не, нямаше да допусне тази мисъл да отравя настоящето. Щеше да се занимава с този проблем, когато се изправеше пред него. А сега… наистина не знаеше какво да мисли за сегашната им ситуация.
Стана отпи няколко глътки от кожената манерка и каза:
— Ако Улф бе изпратил този Съгледвач, той щеше да му нареди да ни каже, че има за задача да ни държи под око. И освен това щеше да му заповяда да ни разкаже как да стигнем до мястото, където се намира сам той — Улф. Понеже това не стана, ясно е, че гарванът определено не е пратен от Улф. — После замълча за малко и попита: — Искаш ли да тръгваме? — Вече знаеше, че е най-добре да не й нарежда да го направи. Тя мразеше всеки опит за налагане от страна на друг. В края на краищата, макар да бе по-състрадателна и по-сантиментална от повечето представители на нейната раса, тя си оставаше Повелителка.
— Време е.
Метнаха на гърба си раниците и колчаните, и отново потеглиха. Кикаха си мислеше, че най-вероятно над тях се намира нивото Атлантида, върху което се издига много по-тесния и далече по-непристъпен от останалите монолит, на върха на който е построен дворецът на Улф.
Изминаха три часа. Те вървяха все към гората. Сега вече ставаше ясно, че след още един час ще стигнат до нейния край. Кикаха наложи по-високо темпо. Тя не го попита за какво се е разбързал. Вече знаеше, че той не обича да се задържа в равнината толкова задълго. Това го караше да се чувства изложен на опасности и уязвим.
След още пет минути Кикаха наруши мълчанието помежду им.
— Подозирам че никой досега не е минавал през онази врата за гробницата. Нещо ми говори, че ние бяхме първите. Нямаше никакви признаци за нечие друго присъствие преди нас. А и съм уверен, че онова нещо в гробницата или онези, които са го положили там, са взели много предпазни мерки. Как стана така тогава, че ние можахме да проникнем в това тайнствено място?