— А ти какво мислиш?
— Има някаква специална причина, че на нас ни беше разрешено. Подчертавам думата разрешено. Но защо точно на нас?
— Не можеш да си сигурен, че ние сме били първите. А още по-малко можеш да си уверен, че ни е било разрешено.
— Така е. Но ако някой друг някога е бил там, той или тя не са предизвикали отварянето на куба и, обзалагам се в това, не са ставали причина да започне възкресяването на люспестия човек.
— Дори и в това не можеш да си сигурен.
— Добре, но не мислиш ли, че само някой с Рога на Шамбаримен в ръка би могъл да проникне в гробницата?
— Възможно е — усмихна се тя. — да не забравяме, че люспестия е попаднал в онази гробница много преди да е бил изработен Рога. Той просто не е могъл да знае, че такова нещо като този Рог е възможно, както и че излъчваните от него честоти ще бъдат в състояние да отворят пътя за гробницата.
— А ти как би могла да си сигурна, че той не е знаел, че Рога ще бъде направен? Защо да не приемем, че още по негово време е имало устройства, подобни на него?
— Никой не може да надзърне в бъдещето — засмя се тя. — И освен това, какво значение има нашето проникване в онова място?
— Според мен то постави началото на верига от събития. А що се отнася до надзъртането в бъдещето, аз нямах предвид никакъв детерминизъм или ясновидство. Може би тук трябва да се говори само за вероятния развой на нещата. Не забравяй, че в онази крипта имаше устройства, контролиращи множество вселени. Струва ми се, че когато те засекат определена комбинация от събития, люспестият ще бъде събуден. А след това… след това наистина не знам.
— Да, не знаеш. И толкова.
— Окей, вероятно ти си права — съгласи се той. — Но ако се окаже, че правият съм аз, ще очаквам да ми целунеш крака и да бъдеш смирена и послушна до края на вечността, амин!
— Лицето ти почервеня! Сърдит ли си?
— Ти си толкова скептична, толкова преситена. И толкова всемогъщо уверена в себе си.
— Ще видим. Но ако се разбере, че си сбъркал, аз също ще очаквам да се държиш спрямо мен така, както очакваш ти от мен.
Известно време след това не си говориха. Докато прекосяваха последните няколко мили, делящи ги от гората, заобикаляйки стадо бизони, те на два пъти се обръщаха назад. Гарванът продължаваше да ги следи, но се бе спуснал вече много по-ниско.
— Няма съмнение, че е Съгледвач на Повелител — заяви Кикаха.
— Знам — отвърна му тя, засмя се и призна: — Май наистина ще трябва да си наложа да спря да използвам тази дума.
След малко влязоха под сянката на високите по над хиляда стъпки подобни на секвоя дървета. Земята под краката им пружинираше от нападалите изгнили листа. Това беше малко странно, понеже на тази планета отсъстваха всякакви сезони. Но когато видя няколко листа да политат надолу покрай могъщите стволове, той осъзна, че дървото само се отърсва от старите листа и ги подменя с нови. Имаше още няколко растения на Алофметбин, които правеха така.
Ниската растителност беше рядка, макар тук-там да се виждаха бодливи храсти, които ги принуждаваха да ги заобикалят. Множество малки, синеоки животинки, подобни на покрити с козина безкрили сови, го наблюдаваха от клоните.
Маймуни, птици, летящи и планиращи млекопитаещи крещяха, тръбяха и цвъркаха в клонака. Но непосредствено край хората се възцаряваше тишина, нарушавана малко след като те отминеха.
Веднъж зад един от дънерите надзърна невестулка с размера на малкия планински лъв от Скалистите планини, но се въздържа да ги нападне. Двамата разбраха за съществуването му само защото им се бе показал. Гълчавата непосредствено пред тях бе затихнала.
Кикаха и Анана вече бяха натегнали лъковете си. Беше невъзможно да предскажат какви опасни зверове или хора живееха в това сумрачно, но шумно място. За всеки случай бяха разкопчали и ножниците на ножовете си.
Извървяха близо миля, когато излязоха на поляна с диаметър към шейсет стъпки. Мястото бе останало разчистено благодарение на едновременното падане на две секвои. Съдейки по прогнилата дървесина, това се бе случило отдавна. Кикаха вдигна поглед точно навреме, за да види гарванът, който кацна на един клон недалече от поляната. Големите листа на паразитиращата растителност го скриха зад себе си.
— Окей — прошепна Кикаха. — Сега вече всякакви съмнения отпаднаха. Намира се пред нас, но може и да не знае за това. Може би очаква да минем покрай него, понеже досега се движехме почти по права линия без съществени отклонения. Но не знам как ни е проследил дотук.
Гарванът беше с размерите на плешив орел и не можеше просто да прехвръква от клон на клон.
— Дали не знае накъде отиваме? — запита се Кикаха.