— Как би могъл — отвърна му Анана. — Дори ние самите не знаем за къде сме тръгнали, освен най-общо посоката. А и гората тук е толкова гъста. Едва ли ни е проследил. О, сетих се! Ориентира се по тишината, която ни съпровожда.
Те се изтеглиха малко по-навътре под дърветата.
— Да понаблюдаваме оттук — прошепна той.
И точно както бе очаквал, не след дълго видя голямата черна птица да се спуска по спирала надолу и да каца на един от клоните на падналия гниещ гигант. Оттам скочи на земята с разперени за равновесие криле и се запъти към тях. Кикаха разбра, че беше кацнал само за да открие къде се намират те двамата. Сега сигурно щеше да се скрие и да се вслуша.
Но в момента нито ги виждаше, нито ги подушваше поради неподвижния въздух. Кикаха и Анана бяха имали късмет да го зърнат преди да ги е засякъл.
Кикаха вдигна пръст на устните си и после много тихо прошепна в ухото на Анана:
— Има зрение на ястреб и обоняние на куче. Да вървим. Няма да се крием. Нека ни следва, докато не решим да го заловим.
— Ако е изпратен от Повелител, това означава, че някой се е нанесъл в двореца на Улф.
— Ако го е направил ще му трябва голям късмет, за да се изплъзне на всички капани.
— Много „ако“.
Кикаха посочи с пръст голямата черна птица и после докосна устните си. После съзнателно стъпи на сух клон. Острото изпращяване накара гарванът да се извърне рязко и бързо и непохватно да закуцука към храстите откъм срещуположната страна. Нямаше никакво съмнение, че след като го подминеха, той щеше да се върне на поляната и да я използва за засилване, за да излети. Но ако видеше, че хората вървят бавно, може би щеше да ги последва на крака. Въпреки че гарваните не обичаха подобни разходки.
Мислейки си, че ги е засякъл, без да бъде разкрит, той щеше да се изпълни със самоувереност, така характерна за гарваните. Но в тази вселена, както и другите, разбира се, самоувереността често ставаше причина да ти натрият носа в земята.
— Трябва да го заловим жив — заяви Кикаха.
— Знам.
— За Бога! — изпъшка той на английски. После я видя че се усмихва и разбра, че просто се бе закачала с него.
Прекосиха поляната бавно, оглеждайки се в двете посоки и дори често поглеждайки назад. Ако не се държаха предпазливо, гарванът щеше да се досети, че те се преструват на безгрижни, за да подлъжат скрития наблюдател.
Дори не заобиколиха шубраците, където го бяха видели да се скрива. Без да проговорят нито дума минаха на няколко стъпки от него. Кикаха погледна към храстите, но не видя птицата. Сега беше момента, ако желаеха да го направят, внезапно да се затича към храсталака. Анана щеше да го последва миг по-късно, но щеше да се отправи към отсрещния храст. Гарванът щеше да избяга, но нямаше да има време да разпери криле, нито да се скрие отново.
Анана също не каза нищо. Чакаше да види как ще постъпи Кикаха. Но той просто мина покрай храстите и навлезе отново в гората. Не беше нужно да й казва, че ще се престорят, че не знаят за близкото присъствие на птицата. Нека да ги следва. Все някога щяха да узнаят защо го прави.
И в този миг той трепна и едва не спря. После изсумтя.
Анана забеляза смяната на ритъма в походката му и чу подтиснатото му възклицание. Вместо да се огледа и така да предупреди онова, което го бе стреснало, че знае за присъствието му, тя продължи да гледа право напред. И само тихо попита:
— Какво беше?
— Бих искал да знам — отвърна й той. — Видях… там отдясно… само за миг… нещо като човек, но нехуманоидно. Не съм съвсем сигурен. Може би е игра на въображението. Но изглеждаше почти като човек и беше мъжко. Беше много висок и прекалено космат, за да бъде човек. Единствено…
Тя изчака няколко секунди и го подпита:
— Е?
— Нещо в лицето му. Не знам какво точно. Не беше съвсем човешко. Имаше нещо… мечешко ли беше? Бил съм навсякъде по тази планета, но нито съм виждал, нито поне бях чувал за такова същество. От друга страна площта на тази планета е по-голяма от площта на Земята. Може би просто не съм се срещал с хората, които знаят за неговото съществуване.
Тя си позволи да погледне наляво, после надясно.
— Не виждам нищо.
Той леко се подаде зад дървото, после пак се скри обратно.
— Опитай небрежно да се приближиш към онова дърво.
Тя тръгна в посоката, в която й бе кимнал да върви. Едва сега обърна внимание, че животните по клоните на петстотин стъпки над нея се бяха смълчали. Досега смяташе, че това се дължи на тяхното придвижване.
Изминаха стотина крачки, когато той проговори:
— Онова пред нас.
Беше една от гигантските секвои. Кората й блестеше сякаш в нея имаше хиляди късчета слюда.