— Надявам се да е само едно — каза той.
Нагласи стрела на тетивата и се насочи да заобиколи дървото от лявата страна на необятния ствол. Тя тръгна надясно. Всеки, който се криеше зад дънера, щеше да се окаже заклещен между двама им.
Но когато заобиколиха, оказаха се един срещу друг. Макар животното да не бе оставило в Кикаха впечатлението, че има лапи с нокти, той погледна нагоре по ствола. Нищо не висеше на него, а дори катерица не би могла да се изкатери с такава скорост до високо разположените първи клони. Анана отстъпи няколко крачки, за да обхване с поглед по-голяма част. Дървото обаче бе толкова огромно, че част от него оставаше невидима и за двама им. Той каза на Анана да остане където си беше, но да продължи да гледа нагоре, и заобиколи тичайки дънера. Също не сваляше поглед от ствола. Но не видя нищо.
Върна се при Анана и каза:
— Изглеждаше прекалено тежко, за да се изкатери нагоре, дори да имаше нокти по една стъпка. Но исках да се убедя за всеки случай.
Тя му посочи нападалите листа. Той вече ги гледаше. Стъпките по тях бяха толкова много, че не можеше да се разбере дали съществото се бе приближавало към дървото или се бе отдалечавало.
Кикаха пое дълбоко въздух през носа си. Долавяше се слаба миризма на мускус.
— И аз я усещам — каза тя. — Може би трябваше да заловим гарвана. Той би могъл да знае нещо за това същество. Всъщност той би могъл да работи за него — после помисли и допълни: — Или то за него.
— Предлагам да поизчакаме преди да заловим птицата.
Продължиха с бърза крачка. От време на време поглеждаха назад, но не видяха нито птицата, нито „мечката“. След няколко минути усетиха миризма на горящо дърво. Без да продумат се насочиха в посоката, откъдето идваше, ръководейки се по засилването й. Прекосиха плитък поток. А когато чуха гласове забавиха ход и започнаха да внимават да не настъпят сухи клонки. Гласовете се засилваха. Бяха женски и Кикаха прецени, че говорят само две жени. Направи знак на Анана и тя тръгна да заобиколи. Щеше да остане скрита и да се намеси само ако той имаше нужда от помощ. И обратното.
Той легна на земята и много бавно запълзя напред. Не искаше да бъде издаден от шумоленето на сухите листа. Спря зад висок храст между две дървета. Надзърна през основата на храста и видя малка полянка. В центъра й гореше огън, а на хоризонтална пръчка, заклещена върху два чаталовидни клона, забити в земята, висеше малко желязно котле. Кикаха подуши врящо месо.
До огъня стоеше блондинка, чиято красота се забелязваше въпреки разрошената коса и изцапаното лице. Говореше на тоански. От другата страна на огъня бе клекнала червенокоса жена. Тя не отстъпваше на блондинката по красота и бе също така чорлава и мръсна.
И двете бяха облечени в дълги до глезените рокли, които напомниха на Кикаха за илюстрациите на облекло, носено от древните гъркини. Материята беше тънка, прилепваща и съвсем не непрозрачна. Някога одеждите сигурно бяха бели, но сега по тях бяха полепнали тръни, виждаха се петна от кръв и пръст.
В далечния край на полянката лежаха две раници и купчина тоански одеяла, тънки като хартия, но способни да запазят топлината. Върху купа бяха нахвърлени три леки секири, три тежки ножа и три лъчемета, които изглеждаха като пистолети, крушовидно разширени в края на цевта.
Пак там лежеше заклан млад елен. Над него не кръжаха мухи, защото на Алофметбин такива нямаше. Но всякакви пълзящи насекоми вече бяха нападнали трупа.
Кикаха поклати глава. Жените не бяха особено предпазливи, а следователно и не много умни. Никой не захвърляше личното си оръжие надалече. А дали това не беше клопка?
Той се обърна и погледна зад гърба си, после вдигна поглед по дължината на двете дървета, но нито чу, нито видя нещо обезпокоително. Разбира се, гарванът можеше да се е стаил някъде сред листата. Той се обърна обратно към жените и остана известно време заслушан в разговора им.
Макар да не изглеждаха на повече от двайсет и пет години, те вероятно бяха на по няколко хиляди. Говореха на същия архаичен тоански, който понякога и Анана използваше, когато беше възбудена. Кикаха разбираше езика с изключение на някои думи и фрази.
В този момент говореше блондинката:
— Не можем да оцелеем дълго в това ужасно място. Трябва да намерим врата.
— Казвала си това хиляди пъти, Елет — обади се червенокосата. — Повдига ми се като го чуя.
— На мен пък ми се повдига да не чувам нищо практично от теб, Она — сопна се спътничката й. — Защо не измислиш как да се махнем оттук или поне да дадеш някакво предложение как да намерим врата?
— Ще повърна от детинските ти хленчове и крясъци — каза Она.