Когато на сутринта сестрите пожелаха да отидат в гората, за да се облекчат, той настоя да го направят поотделно. Беше невъзможно да ги следи, ако тръгнат заедно и едновременно. Но от друга страна искаше да им даде шанс да се озоват за малко сами сред дърветата. Ако там някъде се криеше техен помощник, тя, той или то щяха да се опитат да влязат в контакт с една от двете сестри. Кикаха ги проследи, скрит зад дърветата.
Никой не се приближи до Елет, когато тя си мислеше, че се крие зад храстите. Но докато Она клечеше, един гарван излезе клатейки се иззад едно дебело дърво. Но не един гарван, поправи се Кикаха, а Гарванът — онзи, който непрекъснато ни следи. Той проследи голямата птица, която се приближи зад гърба на Она и после застана пред нея. Она не изглеждаше изненадана.
Казаха си нещо набързо и прекалено тихо. Кикаха беше много далече за да дочуе каквото и да е било. Но нямаше нужда от това. Ясно бе че има някаква конспирация. И все пак кой друг освен сестрите и гарванът беше замесен във всичко това?
След като птицата се скри сред дърветата, а Она се запъти обратно към лагера, Кикаха проследи гарвана. Птицата измина близо една миля преди да стигне до поляна, откъдето да излети. Кикаха отново набра от ядливите растения, после налови едри насекоми от вида, който знаеше, че представлява голям деликатес. Изпита перверзно удоволствие, настоявайки сестрите на всяка цена да ги опитат.
— В тях има няколко жизнено важни ингредиенти, които отсъстват в другите растения — убеждаваше ги той. — Повярвайте ми, аз знам най-добре.
— Нали не се опитваш да ни отровиш? — попита го Елет.
— Глупачке, той изобщо не трябва да си прави този труд, ако иска да ни убие — намеси се сестра й.
— Е, не бих казал, че е така — захили се Кикаха.
— Демон такъв! — извика Елет. — Дори само съмнението, че може да искаш да го направиш, ме кара да ми се повдига.
— Хубаво е, ако казваш истината — увери я Кикаха. — Стомахът ти има нужда да се поизпразни след всичкото това месо, което изядохте.
Она се изкиска и подметна:
— Само не го прави в котлето. Аз наистина съм гладна.
Кикаха изобщо не вярваше на Она, но му допадаше духа й.
По време на пътя този ден Кикаха попита Елет накъде се бяха запътили сестрите, след като бяха пристигнали тук през вратата.
— На никъде — отвърна му тя. — Разбира се, ометохме се от района около вратата, защото се опасявахме, че Червения Орк може да тръгне да ни преследва. След това потеглихме най-общо в посока на монолита. Взехме решение да се изкачим по него, ако не попаднем да врата на това ниво. Сега сме щастливи, че това ни се размина. Оттук изглежда много впечатляващ.
— Наистина е такъв, дори и нещо повече — увери ги той. — Има трудното за произнасяне име Дузвилнавава. Извисява се на шейсет хиляди стъпки. Но може да бъде изкачен. Правил съм го няколко пъти. Стената, която от това разстояние изглежда така гладка, всъщност е пронизана от пещери и е осеяна от неизброими корнизи. Там никнат дървета и други растения, които са ерозирали скалата до такава степен, че на места тя се рони под краката. Пещерите се обитават от хищници, които обикалят навсякъде. Там са също и многокраките змии, вълците-катерачи, скалните маймуни, гигантските птицечовки, отровните скокливци… Има и други, за които няма да споменавам. Дори ако се изкачите до платото на върха, очакват ви петстотин мили през необятна гора, в която опасностите следват на всяка крачка, а после следва равнина населена с не по-малко опасни хора и зверове. А след това ще се изправите пред последния монолит, върху който е двореца на Джадауин-Улф. Катеренето по него е почти невъзможно, а шансовете да се спасите от множеството клопки, заложени срещу натрапници, са минимални.
— Не знаехме тези подробност — призна Елет, — но предполагахме, че изкатерването на планината няма да е голямо удоволствие. Точно затова търсехме врата, макар да допускахме, че дори да видим такава, е напълно възможно да не я разпознаем. Повечето са маскирани в канари и така нататък. Но би могло да има и немаскирани. Човек никога не знае.
Досега Кикаха не бе изваждал Рога на Шамбаримен от кожената торба. Ако сестрите разберяха, че го носи със себе си, те нямаше да се поколебаят да убият него и Анана, за да им го отнемат. Но наближаваше моментът, когато щеше да се наложи да го използва открито.
Веднъж дневно, докато останалите почиваха, той или Анана се качваха на върха на някое високо дърво и оглеждаха околността. В по-голямата си част гледката представляваше поклащащи се върхове на дървета. Но далече в посока на монолита се виждаше тривърха планина. Това беше тяхната цел. В основата й имаше грамадна скала с формата на сърце, чийто връх бе забит дълбоко в земята. Там беше вратата, която можеше да ги прехвърли в двореца на Повелителя на Алофметбин. Макар Кикаха отдавна да бе забравил кодовата дума, която я активираше, той разполагаше с Рога — универсалният ключ за всички врати.