Ако гарванът ги следваше, той старателно се криеше. А от подобното на мечка създание нямаше и следа. Кратката му среща с него сигурно бе случайна, макар Кикаха да не вярваше в случайности.
Не следващия ден, по време на обедната почивка, той отиде в гората под предлог, че има нужда, но се скри да наблюдава оттам. Не след дълго Елет също напусна лагера, уж по същата причина. Но вместо да избере подходящо дърво, зад което да се скрие, тя навлезе дълбоко в гората. Следваше я от разстояние. Когато я видя да спира на малка полянка, той се спря зад един храст.
Елет остана за известно време озарена от слънчев лъч, проникнал по някакво чудо през короните на дърветата. Изглеждаше като преобразена, сякаш действително бе станала богинята, която тя сама вярваше, че е. След малко гарванът се измъкна иззад един от храстите. Кикаха бавно запълзя нататък, така че да може да чуе какво щяха да си говорят. След няколко минути безкрайно предпазливо обикаляне по полуокръжност, той спря зад изпъкналия корен на едно гигантско дърво.
— …повтаря, че не трябва да ги убивате, без значение какви възможности за това ще ви се открият и колко голямо ще е изкушението, докато не ви отведе до вратата — нареди гарванът.
— И кога ще стане това? — попита Елет.
— Не ми е казал нищо по този въпрос, но твърди, че оставало още малко.
— Какво значи „още малко“? — настояваше тя. Търпението й се бе изчерпало. — Ден? Два дни? Седмица? Живеем отвратително. Сестра ми и аз жадуваме за покрив над главата, топлина, чисти дрехи, горещ душ, нещо хубаво за ядене, един дълъг сън и много, много потентни леблабии.
— И аз не знам какво означава „малко“ — отговори гарванът. — Трябва да направите каквото ви се заповядва. Иначе…
— Да, знам. Разбира се, че ще продължим да му се подчиняваме. Предай му това… ако имаш връзка с него.
Гарванът не каза нищо.
— Какво прави оромотът? — наруши мълчанието тя.
Кикаха не знаеше какво е „оромот“. Щеше да пита Анана.
— Следва ви, за да може да ви защити. Няма да се намеси, докато не прецени, че ви застрашава сериозна опасност от онези двамата.
— Ако това се случи — каза Елет, — може да се окаже твърде бавен. А може и да пикае някъде в решителния момент.
Гарванът издаде звук, който прозвуча като неудачна имитация на човешки смях. Когато свърши, каза:
— Е, това вече е риск, който се налага да поемете. И това е много по-добро за вас, отколкото другото, което със сигурност ще ви се случи, ако се провалите. На ваше място не бих и помислял да го предам, като разкажете на Кикаха и Анана какво става или опитате да застанете на тяхна страна.
— Дори не ми минава през ума! — увери го Елет.
Гарванът отново се изсмя и подхвърли:
— Ама разбира се, че не! Само когато прецените, че имате значителен шанс да победите! Просто помнете какво ще ви стори, ако му измените!
— Има ли още нещо, което имаш да ми казваш? — попита с каменно лице Елет. — Ако нямаш, махай се от очите ми, гадна воняща черна птицо!
— Нищо повече. Но не мисли, че ще забравя обидата! Ще си отмъстя.
— Глупак! Та ние няма да останем в този свят! Махай се сега по дяволите!
— Е, вие тоаните също не миришете особено приятно.
Гарванът се обърна и изчезна в гората. Елет изглежда се подвоуми дали да го последва. Но и тя се обърна и се скри в гората. В мига в който Кикаха се увери, че не може да го види, той стана на крака и се затича към края на полянката. След това забави ход и продължи направо. Не след дълго видя гарвана. Той беше намерил открито пространство и се отправяше към паднало дърво, което наполовина лежеше на полянката, наполовина в гората. Гарванът скочи на ствола, изкачи се, помагайки си с нокти, към горната част и започна да се изкачва по нея. Явно планираше да скочи от края, който се извисяваше на близо трийсет крачки над земята и да се изтръгне с енергично махане на крилата над дърветата.
Кикаха извади лъчемета от кобура. Оръжието беше нагласено на половин мощност. И точно когато птицата се хвърли от най-високия клон на падналото дърво, той се прицели и натисна спусъка. Едва забележим ален лъч проряза въздуха и отсече част от дясното крило на гарвана. Той изписка и падна.
Кикаха изтича покрай дървото. Птицата удряше с криле по земята и грачеше. Той я хвана за шията и я задуши. Когато движенията й загубиха енергичността си, той я отпусна. Тя остана да лежи, отваряйки клюн за въздух, вдигнала крака нагоре и вперила погледа на огромните си черни очи в него. Ако гарваните можеше да пребледняват, този щеше да е бял като Снежанка.