Той направи недвусмислено движение с лъчемета.
— Как се казваш, гарго?
Птицата с мъка се изправи на крака.
— Ще ти допадне ли името Стамун?
— Име като име. Но кое е твоето? — повтори въпроса си Кикаха. После пристъпи наблизо и пъхна цевта на лъчемета до главата на птицата. — Не мисля, че моментът е най-подходящия за остроумничене. А и не се славя с голямо търпение.
Докато изговаряше тези думи, огледа набързо околността. Човек никога не знае какво може да припълзи наблизо.
— Уейскам — отговори гарванът.
— Кой изпраща посланието до Елет?
— Аурк!
Кикаха възприе това като израз на изненада, примесен с известна доза объркване.
— Чул си ни?
— Да, тъпако. Разбира се, че ви подслушах.
— Ако ти кажа, ще ме оставиш ли да живея? Без да ме измъчваш?
— Ще те пусна да си вървиш — обеща му Кикаха — и изобщо няма да те докосна.
— Може да не ме докоснеш и пак да ме изтезаваш — настоя птицата.
— Добре тогава, няма да ти причиня никаква болка — каза Кикаха. — За разлика от Повелителите, на мен това не ми доставя никакво удоволствие. Но недей да мислиш, че ще ми попречи да те накарам да говориш, ако се наложи? Така че по-добре започвай!
Гарванът беше обречен да бъде убит или да умре от глад. Никога не би могъл пак да лети без половината си дясно крило. Но птицата още бе в такъв шок, че не бе осъзнала това. А може би беше в състояние подобно на Повелителите да регенерира своите крайници.
Това нямаше значение. Едва ли щеше да оцелее в гората достатъчно дълго, за да й израсне ново крило.
— Ще говоря, ако ме отнесеш обратно във вашия лагер и ме храниш, дотогава когато отново ще мога да летя. И ако тогава ме пуснеш. Не че моят живот ще струва нещо особено, когато Червения Орк разбере, че съм го предал.
Гарванът беше в състояние да мисли по-ясно, отколкото Кикаха бе очаквал. Освен това фразата за възможността да полети в бъдеще, показваше, че Окото на Повелителя притежава способността да регенерира своята плът.
— Обещавам да се грижа за теб — каза той, — така че започвай най-сетне да говориш.
— И ще ме защитаваш от коравосърдечните дъщери на Уризен? Онези кучки ще се опитат да ме убият!
— Ще направя каквото мога.
— Добре, това е всичко, което бих могъл да поискам от тебе. Ти имаш репутацията на хитрец, но се говори, че думата ти е твърда като черепа на Кеткит!
Това не говореше нищо на Кикаха, но смисълът бе ясен.
— Говори! Но да бъде по същество!
Уейскам отвори клюн. От него се разнесе изпискване. С периферното си зрение Кикаха забеляза нещо неясно и движещо се. Той скочи настрана и едновременно с това започна да се обръща. Лъчеметът му изстреля пурпурния си лъч, но не улучи нападателя. Нещо, изглеждаше като лапа, но се движеше с бързина, от която очертанията му се размиваха, го удари през дясното рамо. Той падна на земята и го проряза остра болка. Цяла секунда му трябваше да избистри главата си.
Подсъзнанието му обаче не бе пропуснало да поеме контрола и той инстинктивно се претърколи настрани. Нещото изръмжа като зараждаща се гръмотевица. Кикаха продължи да се превърта по тревата, после опита да се изправи на коляно. Нещото се придвижи към него с непостижима бързина. Кикаха вдигна лъчеметът. Замах на лапата го откъсна от ръката му и тя изтръпна. В следващия миг създанието се хвърли върху него.
Острите му зъби се впиха в рамото, но не проникнаха дълбоко в плътта. Дъхът му беше горещ, но в него отсъстваше тежката миризма на месоядно. Миг по-късно челюстите се разтвориха, но Кикаха усети, че лапата се провира под чатала му и го вдига във въздуха.
Веднага след това осъзна, че лети във въздуха и че болката в слабините надминава тази в рамото. После падна на земята и загуби съзнание.
В бавно разсейващата се мъгла черният надвесен над него предмет постепенно доби очертания и започна да се трансформира в познатите любими черти и блестящата черна коса. Лицето й беше загрижено и тя плачеше.
— Кикаха! Кикаха!
— Тук съм — дрезгаво се обади той. — Пак на земята, но все още цял, мисля.
Опита да се изправи. Коленете му се подгънаха. Отново приседна назад и замаян се огледа. Съществото лежеше по гръб и беше неподвижно. Гарванът никакъв не се виждаше.
— Ти се появи в буквално последната възможна секунда. Какво направи. Проследи ли ме?
Личеше й че започва да се успокоява, но не чак толкова, че да се усмихне.
— Нямаше те прекалено дълго за обикновено изпикаване. Подуших, че става нещо друго. Това са глупости предполагам, но съм си развила някакво усещане, което се задейства когато нещата не са наред. Както и да е, тръгнах по следите ти и дойдох тук в мига, в който онова нещо те хвърли във въздуха като смачкано късче непотребна хартийка. И го застрелях.