Още преди да се приберат бяха измислили правдоподобна история, която да обясни раните му. Бил атакуван от голяма котка, но успял да й се изплъзне. Анана го подкрепяше на влизане в лагера. Не беше необходимо да се преструва, че страда, а и изглеждаше почти естествено когато се просна на тревата и застена от болка.
— Ще останем тук докато не се възстановя, за да мога да ходя — нареди той.
Нямаше как да разбере дали Елет и Она повярваха на историята му. Фактът, че бяха тоанки ги караше да подлагат на съмнение дори най-простото и директно твърдение.
Два дни по-късно вече можеше да ходи. Подобно на човешките същества във всички тоански вселени, с изключение на двете Земи, той притежаваше забележителната способност да се възстановява бързо. С изключение на няколко слаби белези, които също щяха да изчезнат, дълбоките му рани бяха заздравели. Единствената особеност бе, че се наложи да се храни значително повече от нормално. Бързото заздравяване изискваше повече гориво.
През това време Анана следеше сестрите в гората винаги, когато потърсеха усамотение.
— Очевидно е, че търсят контакт с гарвана и личи колко са разстроени от това, че той не се показва.
— Нека се поизпържат в собствената си пот — злорадо отбеляза той.
— Техните препирни и вечните им свади започват да ми действат на нервите.
— И на моите. Това са деца на десет хиляди години. Мразят се една друга, но усещат, че трябва да се държат заедно. Макар и може би единствено поради страха на всяка, че другата ще се почувства щастлива, ако няма кой да направи живота й ад.
— Повечето тоански двойки са такива — подчерта тя. — И при земните семейства ли е така?
— Често се случва. Той направи малка пауза и продължи: — Предполагам ти е известно, че и двете поотделно ми предложиха да се повъргаляме в тревата заедно.
Тя се засмя и го изненада:
— Поканиха и мен също.
Рано сутринта на третия ден събраха лагера и отново поеха към тривърхата планината. Два дни по-късно излязоха от величествената гора. Очакваха ги два дни ходене през необятната равнина. Прекосиха я без да им се случи нищо лошо, макар на два пъти да ги атакуваха саблезъби тигри, които по правило предпочитаха мамути, а веднъж стана обект на интереса на стадо птици, подобни на моа, известни тук като птицечовки. И тогава пристигнаха в полите на планината Ригсоорт.
— Ще пренощуваме там — каза Кикаха и посочи една местност по средата на склона на тривърхия планински масив. — Ако се напрегнем, утре късно следобед ще бъдем там.
Само Анана знаеше, че той не посочва мястото, където се намираше вратата. Той нямаше навика да разкрива пред непознати истинските си намерения. Заблудата, блъфа и дори коварството — това бяха стоки, върху които висеше един етикет „Кикаха“!
— Вратата се намира в голяма канара с формата на сърце, така ли? — уточни Елет.
— Така казах — късо отвърна Кикаха.
Същата вечер, точно преди да се мушнат под одеялата точно на входа на малка пещера, Анана прошепна:
— Ако наистина вярват, че са толкова близко до вратата, тази нощ могат да се опитат да ни убият.
— Съмнявам се. Мисля, че Червения Орк има други планове за нас двамата. От друга страна това едва ли би им попречило наистина да опитат. Аз ще дежуря пръв — и той я целуна по устните: — Спи спокойно.
След петнайсетина минути той се измъкна безшумно изпод одеялата и мина покрай заспалите сестри. Изкатери се по скалата на входа до върха й. Загърна се в одеялото, намести се по-удобно и се загледа в изгасващия огън вътре и телата на трите жени край него. От време на време се оглеждаше. Не преставаше напрегнато да се вслушва. Веднъж едро тъмно тяло се промъкна на петдесет стъпки под входа на пещерата, ритна няколко камъка и шумно ги събори надолу по склона. После изчезна. След това дългокрила птица — дали не беше летящо млекопитаещо? — се спусна изневиделица от небето, сграбчи в ноктите си малък гризач, който безпомощно изписка, после изчезна в тъмнината.
Нощни мисли се спуснаха в съзнанието на Кикаха сякаш огромен черен парашут се надипляше на земята.
Първият и най-често повтарящ се въпросителен образ бе този на Червения Орк.
Кикаха бе уверен, че Повелителя ги подтиква двамата с Анана към клопка. Не би имал съмнения в това, дори да не бе успял да подслуша разговора между Елет и гарвана. Досега той доброволно бе правил каквото се очакваше от него, макар да нямаше представа какъв точно е планът. Това че Червения Орк не се бе опитал да ги убие, беше индикация, че Повелителя иска да ги запази живи. И сигурно имаше нещо много специално на ум за тях. Може би жестоки физически изтезания или дълго пленничество, свързано с морален тормоз, а може би и двете.