— Такива като тебе — бе подхвърлил той, усмихвайки се.
— Да. Нека ти разкажа как стигнах до това заключение.
— Че прекалено дългият живот се оказва непосилно бреме за мозъка, той престава да възприема реалността и изпада в сферата на нереалното?
Тя се бе усмихнала и бе казала:
— Не, нямах предвид това, макар онова, което казваш, да е близко до истината. Една нощ, преди доста време, когато бяхме на планетата на трикраките, докато ти беше дълбоко заспал, но мен не ме ловеше сън, аз се замислих за Орк и Червения Орк. И изведнъж осъзнах каква е истинската история.
— Защо не ми я разказа още на сутринта?
— Защото това беше същата нощ, когато ни нападна племето Шлук. Помниш ли? Пробихме си път, но трябваше да бягаме два дни преди да се изплъзнем и от последния трикрак канибал. Бях забравила до този момент. Всъщност радвам се, че изобщо бях в състояние да си спомня. След толкова хиляди години мозъкът ми, както и при останалите тоани, съхранява избирателно само някои спомени. Сякаш капацитетът му се изчерпва.
— Тежка е участта на бога — бе подметнал Кикаха и пак й бе напомнил: — Няма значение. Давай истинската история.
— Както вече ти казах, версията която твърди, че първият Орк е направил двете Земи, сега не е особено популярна. Много от нас се придържат към другата версия, а именно, че те са дело на Червения Орк, а и неговите заявления в същия този смисъл затвърждават това впечатление. Но работата е там, че той просто не би могъл да го стори.
И тя бе направила толкова дълга пауза, че накрая Кикаха не бе издържал:
— Е, и?
— Има една история, която съм чувала от Повелители, които не са ми врагове… признавам, че те не са много на брой. Смята се, че тя идва от хвалбите на Червения Орк пред няколко от любовниците му, макар той да има репутацията на човек, който много не се разпростира върху личния си живот… Отнася се за времето, когато той бил заточен от баща си на Антема — Нежелания Свят. Лос предполагал, че синът му ще умре там, макар да съществувал нищожен шанс да оцелее и още по-малък да намери единствената врата, която можела да го изведе от там. Но ако по някаква чудо я намерел, тя щяла да го отведе в света на Зейзел, известен още като Пещерния свят. А от там вече нямало излизане. Поне така мислел Лос… Червения Орк намерил вратата и се телепортирал в света на Зейзел. А той, ако се вярва на собствените му думи, представлявал огромен компютър прорязан от безброй пещери и тунели, населени от животни и растения. И това чудо уж позволило на Червения Орк да го убеди, да го отпрати през врата, за чието съществуване Лос не подозирал. Но Червения Орк възнамерявал да се върне пак в този свят… след като убиел баща си. Това му отнело няколко хиляди години и само по себе си е цяла една отделна епопея… Причината, поради която чичо ми искал да се върне в Пещерния свят била, че в неговата памет се съдържала информацията за построяването на Създател-Унищожител.
— А!
— Знаеш ли за какво говоря?
— Но разбира се — бе отвърнал Кикаха. — Древните Повелители са използвали подобни машини за да създадат своите изкуствени вселени. С течение на времето и най-вече поради продължилата хилядолетия крайно унищожителна война на Повелителите срещу Черните звънари, всички такива машини били загубени или унищожени. Прав ли съм?
— Точно така е станало. Но Червения Орк разбрал, че данните се съхраняват някъде из паметта на онзи невероятен свят-компютър. Не бил в състояние да ги вземе първия път, но бил твърдо решен един ден да го направи. За негово нещастие и за наше щастие, не могъл да го стори. Съществото, управляващо Пещерния свят вероятно запечатало вратата. Червения Орк опитал да намери начин да проникне там, но не влагал постоянни усилия. Други неща, като например войната срещу Повелителите, отвличали вниманието му. Но аз мисля, че той вече почти се е отказал. Толкова пъти досега се е провалял в намеренията си.
— От онова, което знам за него, съмнявам се в това — бе отвърнал Кикаха.
Едно от нещата, които би трябвало да занимават в последните дни Червения Орк, трябва да беше мисълта как да намери Кикаха и Анана. Гордостта на тоана сигурно бе сериозно наранена след като те двамата успешно му се бяха изплъзвали толкова дълго. Нищо чудно в момента да бе изпаднал в един от така характерните за него пристъпи на ярост. И дано Бог помогнеше на хората покрай него… както и на тези, които бе изпратил да открият и заловят Кикаха и Анана. Макар че всички тези хора едва ли можеха да се нарекат светци. Каквато и неприятност да ги сполетеше, те напълно я заслужаваха.