Той вече сигурно бе разбрал, че двамата му най-големи врагове са били на планетата Уазис. Но не му бе известно къде точно се намират в момента. А може би вече знаеше?
Орк най-вероятно ги бе следил отблизо по време на цялото им пребиваване на Земята. Но сигурно бе изпуснал дирята, след раздялата им на невъзможния свят на Уртона. И едва ли бе преставал да ги търси през всичките петнайсет години, които те двамата прекараха на Уазис.
Интересно в какво все пак се бе занимавал тоанът през това десетилетие и половина.
И кой бе загадъчният непознат, облечен в английски костюм от деветнайсетия век, когото бяха зърнали за кратко в летящия дворец на Уртона.
Къде най-сетне бяха Улф и Хризеис?
И тогава в съзнанието на Кикаха изплува образът на спящия странник с лице на насекомо. Той беше върхът на всички загадки! Защо бе започнал да излиза от съня си точно когато натрапниците от едно много по-късно време бяха тръгнали да напускат крайно любопитната му гробница? И благодарение на какво необяснимо стечение на обстоятелствата бяха попаднали те в онази стая, която без никакво съмнение бе строго охранявана от онова, което бе натоварено със задачата да я опази?
Кикаха не вярваше нито че те се бяха „натъкнали“ на нея, нито че пробуждането случайно бе съвпаднало с тяхното присъствие там. Той бе убеден, че дори случайностите, ако човек се разровеше по-дълбоко из тях, можеха да разкрият породилите ги причинно-следствените връзки.
В този момент дойде Анана, за да застъпи своята смяна. Двамата разговаряха шепнешком в продължение на близо десет минути. Кикаха отиде да спи в пещерата едва когато се уточниха какво ще правят на следващия ден. Сънят му обаче не беше дълбок. Така, в редуване да пазят, нощта отмина. Беше отново негов ред, когато сивотата, която ги обгръщаше, започна да просветлява, оповестявайки, че слънцето бе заобиколило планетата.
Сестрите не бяха ставали през нощта, макар непрекъснатото им въртене да показваше, че им бе трудно да намерят удобна поза върху твърдите камъни.
Плиснаха малко вода върху лицата си, изядоха набързо повече от скромната закуска и се пръснаха зад различни камъни, за да се погрижат за естествените си нужди. Върнаха се отново в лагера, събраха малкото си вещи и потеглиха. Кикаха вървеше начело. Още не бяха изминали и половин миля, когато Елет поиска да спрат.
— Това не е пътят, по който ни каза, че ще вървим!
— Аз само посочих мястото, където трябва да се доберем — поясни Кикаха. — Не съм казвал, че ще вървим направо. Маршрутът, който съм избрал, е много по-лесен.
След нови два часа сестрите се оплакаха, че заобикалянето е прекалено голямо.
Накрая Кикаха спря пред огромен скален монолит от червен гранит. Основата му беше само на няколко стъпки от края на скалата, върху която стояха. Блестяща черна каменна полусфера излизаше от каменната твърд на десетина стъпки от основата й. Изглеждаше като огромно гюлле, изстреляно отблизо в монолита.
— Това ли е вратата? — посочи Елет каменната колона.
— Не — отвърна й Кикаха.
— Къде е тогава? Наблизо ли сме?
— Това не е вратата, но самата врата е в скалата.
Той развърза кожената торба, висяща на кръста му, и извади от нея сребристия рог.
Елет разтвори широко очи и шумно пое въздух.
— Рога на Шамбаримен!
Она бе прекалено смаяна, за да издаде дори звук. После двете заговориха без да се изчакват на висок глас. Кикаха им даде около минута и после нареди да млъкват.
Вдигна Рога до устните си и изсвири мелодията. В мига в който и последната от седемте ноти заглъхваше, в основата на канарата се появи арка, висока седем и широка пет стъпки. Тя потрепваше, сякаш бе направена от топлинни вълни. На Кикаха му се стори, че погледът му прониква до другата страна и там има нещо огромно и черно. Това, разбира се, беше просто илюзия.
— Имаме десет секунди преди да се затвори! — каза той високо. После махна с Рога: — Всички вътре! Веднага!
Двамата с Анана извадиха лъчеметите си и сбутаха сестрите към вратата. Елет се развика:
— Не! Не! Откъде да знаем, че това не е клопка, която си ни поставил!
После се обърна с намерение да избяга. Анана протегна крак и я спъна, а после я срита в задника, когато тя опита да се изправи на крака.
С ужасена физиономия на лицето Она се запрепъва към вратата, но в последния миг скочи встрани и опита да се шмугне покрай Анана. Тя обаче я повали с отсечен саблен удар през шията.
Елет също се затича, вдигнала полите на дългата си дреха, но в един момент се спъна и се просна по лице на земята. И отказа да стане, въпреки заплахите на Кикаха, че ще я разсече с лъчемета.
Трептенето по повърхността на канарата беше изчезнало.