— Някъде там. Говори се че е в храм — макар да не знам на кой бог — издигнат на върха на планина. Но от друга страна всеки храм е на върха или на планина, или поне на висок хълм.
— Колко храма има в тази земя? — попитал го бе Кикаха.
— О, те са толкова много, че само боговете биха могли да кажат!
А после бе вдигнал двете си четирипръсти ръце над главата, за да извика:
— Не минавай през Портала дори да узнаеш магическата дума, която го отваря! Защото може да събудиш Спящия! Не прави това! Ще загинеш от Живата смърт!
— Каква е тази смърт? — поинтересувал се бе Кикаха.
— Не знам и не искам да знам! — бе извикал Цаш.
Кикаха бе задал още въпроси, но Цаш просто се бе потопил в молитви. Големите му очи бяха затворени, а устата под зеленикавата козина, покриваща цялото му лице, бе започнала да шепне нещо ритмично и повтарящо се.
Кикаха и Анана бяха поели на запад. Петнайсет години по-късно, качвайки се и слизайки от безброй възвишения, но неотклонно движейки се към Западното море, те бяха на поредната планина с храм на върха й.
Кикаха усещаше тръпката на възбуда. Той вярваше, че дълго търсената врата ще се окаже в сградата на храма. Въпреки непрекъснатата поредица от разочарования, той си позволяваше да смята, че мисията им е пред своя край. „Позволяваше“ може и да не бе най-точната дума. Защото не бе в състояние да контролира пристъпите на собствения си ентусиазъм. Те идваха и си отиваха както им бе угодно, а той бе само техен проводник.
Дори Анана да чувстваше нещо подобно, тя не го показваше. Хилядите години живот бяха притъпили в голяма степен устрема, с който предприемаше нещо. И все пак любовта й към Кикаха и споделянето на приключенията му бяха възкресили част от младежкия порив… по-голяма част, отколкото бе допускала, че може да е възможно. Времето бе издялало като с длето душата й. Но му бе трябвало цяла вечност, за да го постигне.
— Това е! — пак каза Кикаха. — Чувствам го с мозъка на костите си.
Тя го потупа по дясната буза.
— Всеки път, когато стигнем до някой храм, шансовете ни се увеличават. Разбира се само при положение, че на тази планета изобщо има врата.
Децата, лудуващи извън заграждението, с писък се втурнаха към тях. Кикаха прецени, че слухът за тях ги бе изпреварил. Иначе децата щяха пак с писък да се втурнат, но бягайки от тях. Но сега ги заобиколиха и започнаха да се тълпят, мъчейки се да ги докоснат, бърборейки несвързано, чудейки се на двуногите същества. Миг по-късно отряд въоръжени мъже прогони малчуганите. Веднага след това на входа на храма се появи жрец и размаха дървен жезъл в тяхна посока. В другия край на жезъла имаше аленочервена въртележка, която се въртеше от вятъра. По средата на дължината му се виждаше жълт диск, върху чиято повърхност бяха издълбани някакви свещени символи.
Зад жреца се подадоха двама по-низши свещенослужители, размахващи над главите си кречетала.
Всички аборигени бяха голи. Телата им бяха украсени с гривни и обеци ушите, носовете и устните. Главите и лицата им бяха покрити с къса зеленикава кожа. Само брадичката беше лишена от нея.
И всички бяха трикраки.
Ололотон — Повелителя създал преди много време предците им в своята биолаборатория — се бе оказал много жесток. Беше проектирал трикраките същества само като експеримент. Но след като бе установил, че те са напълно функционални, макар и малко бавни, той ги бе пуснал да се плодят по цялата планета. Те самите нямаха някакво общо име за себе си, но Кикаха ги наричаше уазиси. Много му приличаха на илюстрациите на съществото наречено Уазис в приказката на Джони Груел „Мишокът Джони и вълшебната пръчица“, която Кикаха бе прочел в детските си години.
— Поздрави, Кразб, Пазителю на Портата и най-свят от всички жреци на бог Афрест! — извика Кикаха на местния диалект. — Аз съм Кикаха, а това е жена ми Анана!
Слухът за странните двуноги и тяхната мисия бе стигнал до ушите на Кразб още преди много месеци. Въпреки това протоколът изискваше от него да се преструва, че нищо не му е известно и да зададе множество въпроси. Обичаят също повеляваше Съвета на старейшините и шаманите да покани двамата чуждоземци на чашка и много приказки, с цел бавно и по заобиколен начин да се стигне до онова, което го бе довело тук (сякаш уазисите наистина не знаеха), което щеше да остави достатъчно време за песни и танци, изпълнени от различни групи.
След три часа посветени на традицията, жрецът попита Кикаха и Анана какво ги води насам.
Кикаха му каза. Но това наложи дълги обяснения. Дори и след тях Кразб все още не разбираше. Подобно на всички аборигени, той не знаеше нищо за Повелителите и изкуствените джобни вселени. Явно отдавна оттеглилия се в небитието техен Повелител така и не се бе разкрил пред поданиците си. А с това ги бе принудил да създадат собствена религия.