— Интересно защо е бил толкова сигурен, че ще оцелеем след всичките му клопки? — обади се Кикаха.
— Явно е имал високо мнение за способността ви да се справите. Всъщност, той даже ви направи комплимент. Сподели, че ако изобщо някой може да мине по цялата верига, това сте именно вие.
— Сигурно защото притежавам Рога на Шамбаримен.
— Не, той не спомена за това.
— Знам, че не го е направил. Ако знаехте за този факт, вие двете щяхте да се изкушите да му измените и със сигурност бихте рискували всичко за това голямо съкровище.
— Прав си — призна Елет.
После Повелителят или някой негов слуга ги бе прехвърлил по някакъв начин в центъра на гората, където Кикаха и Анана ги бяха намерили. Сестрите били в безсъзнание по време на цялото пътуване от техния свят до този.
— Мога да ви уверя, че в гората няма врата — поясни Кикаха. — Знам това със сигурност. Разглеждал съм схемата на съществуващите врати в двореца на Улф. Трябва да ви е прехвърлил на друго място на планетата и после да ви е транспортирал по въздуха до тук.
— Не може ли да съществуват врати, за които да не знаеш? И не би ли могъл Орк да отвори тук нова врата?
Кикаха само сви рамене.
Жените се бяха свестили сред дърветата. В продължение на четиридесет и пет дни се борили да оцелеят. Орк им бе дал само най-необходимото — толкова, колкото биха успели да вземат със себе си, ако наистина бяха успели да избягат от него.
— Бяхме загубили надежда, че ще се доберете до нас — разказваше Елет. — Нямаше никаква сигурност, че ще оживеете преминаването по веригата или че ще ни намерите точно където сме. Но Червения Орк — дано изживее изтезанията на Интиман! — не се вълнуваше, че можем да умрем от глад или да станем жертва на хищниците! Бяхме взели решение да изчакаме още пет дни. И ако не се появяхте, щяхме да се отправим към двореца на Джадауин.
— Благородна амбиция — отбеляза Анана. — Но шансовете ви да изкачите двата монолита са минимални.
Елет нямаше какво да добави към историята си. Само допълни, че двете със сестра й не знаят защо Червения Орк иска от тях да ги отведат двамата до вратата. Она потвърди думите й.
Кикаха и Анана се отдалечиха, за да се посъветват насаме.
— Допускам, че наистина не знаят — сподели той. — Не виждам защо Червения Орк би им казал. Но ми е интересно да науча откъде знае за наличието на тази врата.
— Аз пък не съм сигурна, че той знае за нея. Може би ни следи накъде вървим. И ще ни удари едва когато ни види да отваряме вратата.
Тя вдигна поглед към върховете на планината, огледа склона и равнината.
— Или ако не сам той, тогава някой, който работи за него — предположи Кикаха.
— Който и да е това, той може да се намира на стотици мили от нас. На отсрещния край на равнината или високо над главите ни в малък самолет. Една самонасочваща се ракета е достатъчна, за да не остави от нас и следа.
— Едва ли ще ни взриви — замислено каза Кикаха. — Иска ни живи. Ситуацията в която се намираме е типично хамлетовска. Има толкова много „ако“, че ако се заловим изчерпателно да ги анализираме, няма да можем да направим нищо. Според мен трябва да предприемем нещо веднага… и да сме готови да посрещнем евентуалните неприятности.
Той отново изсвири с Рога. Анана смушка сестрите, които напразно се опитаха енергично да протестират, през потрепващата арка на вратата. После само мина веднага след тях. Кикаха прибра Рога в торбата и скочи последен през вратата. От другата страна имаше полусферична стая. Подът и стените бяха покрити с непрозрачна светлинна завеса. Под краката си обаче усещаше гола и твърда скала.
Она изпищя и се хвърли покрай Кикаха. Той протегна ръка да я хване. Тя се отдръпна като ужилена и се хвърли през светлинната пелена. Горната половина на тялото й беше изчезнала в нея, когато трептенето престана. От нея остана само част от робата й, дългите й крака с част от хълбоците и локва кръв. Елет изкрещя и се разрида на висок глас.
Без никакво предупреждение те се озоваха на друго място — нещо като трап, издълбан в скалата. Леко приклекнал Кикаха се озърна, готов мигновено да използва лъчемета си. Погледът му огледа онова, което ги обкръжаваше. Не се виждаше нищо, което би могло да изисква незабавно действие в нападение или защита. В другия край на ямата стоеше някакъв мъж, но той бе вдигнал високо ръце в ясен жест на миролюбие.
Кикаха отмести погледа си от него, за да довърши огледа на новия затвор, в който се бяха озовали. Представляваше квадратна дупка със страна дванайсет стъпки и поне десет в дълбочина. Над главите имаше парче синьо небе. Самото слънце не се виждаше, а сенките на огромната скала встрани от тях бързо се насочваха към отвора на дупката.