Кикаха беше забит в стената. Едва не загуби съзнание, но си наложи да изплува нагоре, макар да не бе напълно сигурен къде точно се намираше може би спасителното „нагоре“. Когато ръката му се удари в камък той разбра, че бе плувал надолу. А може би и хоризонтално, така че бе стигнал до отсрещната стена.
Някой се блъсна в него. Опита се да го улови, но пръстите му изпуснаха тялото. След това стихията го понесе и заблъска без посока. Загуби представа за времето. И точно когато помисли, че или трябва да поеме глътка въздух в дробовете си, или те ще се пръснат, главата му изплува на повърхността. Успя да поеме живителната глътка миг преди отново да бъде всмукан надолу. За част от секундата бе зърнал някаква грамада отдясно, нещо по-тъмно от тъмнината, която го обгръщаше.
„Трябва да е планината“, мина през главата му. „А това означава, че съм изплувал от дупката“.
Отново заплува в тъмнината. Ако междувременно не се бе преобърнал във водата, би трябвало да се издига към повърхността. Шансовете му да оцелее бяха нищожни, понеже всеки миг можеше да се забие в склона. Продължи да се бори и неочаквано дори за самия него главата му отново изскочи отгоре. В следващия миг една вълна го плесна през отворената уста и я напълни с вода. Кашляйки до задавяне той успя да изхвърли обратно погълнатото.
Беше напълно безсмислено да вика. Гръмотевиците трещяха наоколо и сякаш проклинаха земята. Никой не би могъл да го чуе, а дори да го чуеше, какво от това?
Едва сега осъзна, че е заплашен от електрически удар. Светкавиците се забиваха във водата. В кратките им проблясъци успя все пак да се ориентира, че течението го носи покрай каменна стена, толкова висока, че дори светкавиците не можеха да осветят върха й.
Дочу накъде напред тътен, по-оглушителен дори от този на гръмотевиците. Водопад? Миг по-късно той прелетя през ръба и се понесе надолу без дори да знае от каква височина. Когато удари разбеснялата се на дъното река и бе понесен от водите й, той бе толкова замаян, че практически не осъзнаваше какво се бе случило. Когато се окопити разбра, че се намира в горната част на огромен водовъртеж, истински Малстрьом. Стихията го завъртя веднъж, после втори път, след това той се удари в нещо твърдо.
Когато пак се свести, разбра, че горната половина на тялото му лежи върху някаква скала. Краката му бяха още в потока, който немощно се опитваше да го увлече със себе си. Светкавиците продължаваха да раздират тъмнината, но удряха далече от него.
Остана така да кашля и да се дави. Когато възстанови дишането си изпълзя, надмогвайки болката, нагоре по каменния склон. Лицето, краката, коленете, ребрата, дланите, лактите, бедрата му и дори члена му го боляха сякаш някой го бе одрал с нож. Болката беше прекалено силна, за да може да изпълзи достатъчно нависоко. Претърколи се по гръб. Околността за миг се освети от поредната светкавица. Намираше се върху триъгълна каменна плоча, която беше потопила върха си в бушуващата река. В горната си част плочата преминаваше в издигаща се Бог знае докъде каменна стена.
Отново се обърна, простена от болка, седна и погледна нагоре. Следващата светкавица услужливо освети част от стената над него. Беше на някакви си петдесетина крачки. Стичащият се по нея поток, който в началото на дъжда сигурно е бил опустошителен, сега представляваше обикновен ручей.
„Отново късметът на Кикаха“, помисли си той. „Някой ден обаче…“
Изправи се на крака и клатейки се закрачи през невзрачния водопад под каменната стена. Там седна отново. След малко пороят и светкавиците се отдалечиха от каньона. Необяснимо как, въпреки студа и влагата, той заспа. Когато се събуди вече беше ден. Минаха часове и слънцето се подаде зад ръба на високата сякаш до самото небе пропаст. Стори му се, че е дори още по-дълбоко отколкото докато беше в дупката.
— Анана! — извика той без особена надежда.
Оборудването му и повечето му оръжия бяха изчезнали. Все още разполагаше с колана си и окачения на него лъчемет. И торбата с Рога на Шамбаримен не се бе откъснала по някакво чудо. Усмихна се злорадо, защото истината бе, че беше готов да се раздели дори с ножа си и лъчемета, но да запази Рога.
Когато слънцето стигна зенита си, той вдървено се изправи на крака. Бурята беше разхладила въздуха, но още утре топлината отново щеше да стане трудно поносима. Трябваше по някакъв начин да се изкатери до върна на бездната. Мина няколко пъти по цялата височина на основата на каменната стена. Когато намери поредицата пукнатини, издатини и растения, които да му помогнат, той започна да се катери нагоре. Ръцете го боляха, а четири от пръстите му бяха със смъкната кожа. Скърцайки със зъби и стенейки от болка, той се изкачи на около осемдесет стъпки над реката. Пороят беше престанал да се стича отгоре по стената. На петдесетина стъпки над себе си той видя края на голямо гнездо, което се издаваше навън от тесен перваз.