— Включи се! — извика тя и го изтегли обратно.
Кикаха целият трепереше от възбуда.
— Петнайсет години! — изви той. Анана го погледна и сложи пръст на устните си. — Всички са в несвяст — оправда се Кикаха. — И трябва ли да се безпокоиш какво може да има от другата страна на вратата?
Можеше да провре глава и сам да види какво ги очаква в „съседната“ вселена. Или може би някъде в тази вселена, защото не беше ясно дали вратата няма да ги телепортира в някоя друга точка на тази планета. Но той съзнаваше, че всяка необмислена постъпка може да задейства някоя клопка. Например можеше да падне острието на гилотина — а защо не и да изскочи нагоре — и да му отсече главата. Или огнен език да опърли лицето му. Понякога предметът, с който безразборно се мушкаше, за да се опипа другата страна, ставаше проводник на силен електрически заряд или предизвикваше впръскването на запалена течност, или насочваше лъча на мощен боен лазер, или можеше да постави началото на най-различни и все неприятни събития, които довеждаха до неприятен край.
Най-добрият начин за проверка оставаше да се прекара някой през вратата, например роб. Така постъпваха Повелителите. Но Кикаха и Анана не бяха способни да го направят, освен ако не разполагаха с пленник, който сами бяха заловили при опит да ги убие.
Копието, което бе издърпала обратно, изглеждаше точно както си беше. Но капанът би могъл да бъде настроен да се задейства само при преминаване на жива плът или след регистриране на мозъчна активност.
— Искаш ли аз да мина първа? — попита го Анана.
— Не. Няма нищо опасно… или поне се надявам да е така.
— Тръгвам — настоя тя, но той скочи пръв в пространството, заградено от шестоъгълната рамка, преди още да бе завършила фразата си.
Приземи се на два крака, леко приклекнал, здраво стиснал томахавката и опитвайки да обхване с поглед едновременно пространството пред и около себе си. След това пристъпи една крачка, позволявайки на Анана да се прехвърли и тя, без да се блъсне в него.
Наоколо цареше полумрак без видим източник на светлина. Намираха се във вътрешността на необятна пещера. Над главите им се спускаха неясните очертания на сталагмити, а от пода се издигаха шиповете на сталактити. Каменните висулки се образуваха от калциевия карбонат във водата, стичаща се от тавана високо над тях. Сякаш се намираха между зъбите на огромна челюст.
С изключение на слабата светлина с неизвестен произход, пещерата изглеждаше като всяка друга подземна пещера.
В този миг зад него се появи Анана с копие в едната и факла в другата си ръка. Тя също приклекна и напрегнато се озърна.
— Дотук добре — обади се той.
— Едва ли ще продължи дълго по същия начин.
Макар да бяха разменили думите си шепнешком, те бяха уловени, усилени и запратени обратно срещу тях.
Пещерата се простираше пред погледите им, толкова голяма, че погледът не стигаше до дъното й. Не само напред, тя продължаваше отляво и отдясно докато очертанията й не се слееха с мрака. Той се обърна да провери зад гърба си. Видя шестоъгълната врата, а зад нея пак пещера. Въздухът леко се движеше. Слабото течение изсушаваше изпотеното му тяло и го караше да потръпва. Сега вече му се искаше да бе разполагал с повече време за подготовка за тази авантюра. Трябваше да вземат със себе си дрехи, провизии и допълнителни факли.
Повелителя, поставил тази врата, вероятно го бе сторил още преди хилядолетия. Нищо чудно тя да бе използвана само един-два пъти и после забравена до този момент. Повелителя несъмнено знаеше къде се намират другите врати и къде извеждат. Но Кикаха и Анана нямаха и най-малка представа каква трябва да е следващата им стъпка, за да се махнат от този свят. Имаше само едно нещо, което би могло да им помогне.
Той вдигна Рога и изсвири сребристите ноти. Когато свърши, свали Рога и мушна томахавката си през вратата. Върхът й изчезна.
— Активира се сега от другата страна! — възкликна той.
— Може и да ни провърви! — целуна го по бузата Анана.
Той прибра томахавката си и замислено каза:
— От друга страна, възможно е…
— Какво е възможно?
— Възможно е да ни прехвърли обратно в света, който току-що напуснахме. Това би било една великолепна шега от страна на Повелителя.
— Ами да се посмеем заедно тогава — отвърна тя, скочи през шестоъгълника и изчезна от погледа му.
Кикаха й даде няколко секунди да се отдръпне от пътя му или да се върне, ако бе сметнала, че се налага. После също скочи.
С удоволствие забеляза, че не се е върнал в уазиския Храм. Върху изградената от масивни каменни блокове платформа не се виждаше никаква врата, но тя разбира се бе скрита. Намираха се в центъра на голямо помещение с размерите на хамбар, с конусообразен, боядисан в червено метален купол. Подът беше гладък и каменен и в него не се виждаше отвор за стълбище. Отсъстваше всякаква мебелировка. Изходите представляваха арки без врати, разположени в четирите посоки на компаса. През арката отляво на тях нахлуваше силно течение. Отворът разкриваше изглед към обширна, леко набраздена от ниски хълмове равнина, към гора и към нещо като замък, на което тази зала бе само част. Самата тя се издигаше на близо петстотин стъпки над нивото на земната повърхност.