Един духовен „Майстор“ също може да „падне“, доколкото става въпрос за земната му „компонента“, и той единствен от земните човеци може да извърши едничкия „грях“, за който „няма прошка“ — „греха срещу Светия Дух“, равносилен в неговия случай на самонадеяно противопоставяне и незачитане на онова в него, което иска да се разкрие чрез него. Тогава той изчезва от духовния свят и потъва беззвучно, като угаснала звезда, в космичното пространство. Името му бива изличено от „запечатаната със седем печата“ „книга на живота при Агнеца“.
Разбира се, вечната същност на такъв един престъпник на духовните закони не може никога да бъде унищожена като последица от духовното му самоубийство, но неговото индивидуално съзнание се разтваря постепенно във всеобщото планетарно съзнание в траещ хилядолетия процес на разложение и последното нещо, което той знае за себе си, е, че сам се е осъдил да потъне в мъчителен мрак.
Той именно е „Луцифер“, падналият от висините Светител, стоял някога пред трона на Вечното. Съвсем не е „измислица на алчни за власт свещенослужители“, че докато на земята има хора, съществува и „ад“, че тази планета е заобиколена от цял легион „дяволи", които не са нищо друго освен паднали „синове Божии", неспособни след своето падение да намерят покой, докато бездната на хаоса не погълне и последната искрица от съзнанието им.
«Дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне.» —
Тези паднали същества са си намерили съучастници сред хората на тази земя и са ги запознали с всички факирски изкуства, от които те самите са се отрекли най-тържествено навремето.
Те поддържат у своите ученици заблудата, че не били „паднали" а извисени далеч над някогашните си Братя, и сега вече разбирали, че самоналоженото им съблюдаване на вечните Закони било само една благочестива илюзия. Всичко, което е смятано на земята за демонично, зло и подло, се представя като позволено на техните сподвижници. Те поддържат до ден днешен в сърцето на Азия една сатанинска карикатура на духовната Общност на Светлината, — едно тинесто блато на отвратителни безобразия, чиито отровни миазми пръскат заразата си сред всички по-ниско развити човешки раси, но са взели немалко несъзнателни жертви и в западната част на света. Към тази сфера на влияние принадлежат и разпространените из цяла Азия, както и на други места по света, тайни съюзи, братства и окултни секти, които по религиозни причини смятат, че човекът не би трябвало изобщо да съществува, но които се стремят — твърде характерно! — към изтреблението преди всичко на белия човек.
Зная много добре, че доста читатели ще се възпротивят на тези мои думи още по-енергично, отколкото на казаното от мен във връзка с така наречената „бяла ложа".
В тях те биха надушили „суеверията на древните религии“, облечени в нови одежди.
Ала проповедниците на древните религии, жреците на античните култове, са били в голямата си част „зналци“, така че нещата стоят всъщност обратно: въпросните древни вестителства крият едно повече или по-малко забулено знание за Действителността.
Тук аз не предлагам на вашето внимание фантазии и не ви разправям празни приказки! Говоря ви само за факти, които няма да бъдат изличени от света само защото някои отричат тяхната реалност.
Неоспоримото предимство на истинския духовен Майстор пред другите хора е абсолютната сигурност на опита му в чисто духовните неща и способността му да създава във висша духовна плоскост такива условия, благодарение на които да се избегне доколкото е възможно, злото в по-нисшите духовни сфери и в невидимата физическо аура на тази планета.
Борбата срещу някогашните му Братя, стремящи се да увлекат в своето „падение“ всичко, до което могат да се доберат, е една от неговите най-важни задачи.
А тъй като тази борба не може да се води нападателно, а само чрез отбиване на ударите, задачата му става толкова по-лесна, колкото повече успее да заостри вниманието на хората към заплашващата ги опасност.
Днешното човечество няма обаче да се отнесе сериозно към надвисналите от всички страни невидими опасности, ако самото понятие „духовен Майстор“ продължава да бъде все тъй неясно и проблематично, каквото е било досега.
Докато от здравия човешки разум се очаква да вярва в „Майстори“, които живеят на нашата земя и същевременно са извисени като полубогове над човешкия живот; докато трябва да се вярва в „Махатми“, чиито „постижения“ надминават по своята тривиалност фокусите на индийските факири; докато Братството на Светещите се възприема като „Велика школа по естествознание“ (която, разбира се, знае безкрайно „повече“ от всички представители на естествените науки в нашите университети!), — дотогава никой сериозно мислещ човек не може да бъде упрекнат, че посреща само със състрадателна усмивка вестта за подобна общност.