Именно от гностичен произход е понятието „Логос“. А това „Слово“, което е от Бога и което е Бог, не е нищо друго освен себеизричане на вечната, непостижима Прасветлина в индивидуализиран духовен образ. Това прозрение за духовната Действителност е преминало в християнското учение, където е било напълно объркано с коренно различното схващане за Учителя от Назарет като „Син Божи“, така че от почти две хиляди години насам „Помазаникът“, евангелският Христос, е обожаван като „добил човешки образ“ Логос.
В основата си обаче гностично-александрийското учение за Логоса показва съвършено ясно прозрение за една Действителност, оправдаващо напълно всички — както обикновено се казва —„персонални“ представи за Бога, при условие че те не се израждат в антропоморфна бездуховност, водеща до седналия високо над облаците, измислен „личностен Бог“, който не е нищо повече от един надарен с всемогъщество „земен -преземен“ властелин.
Споделяното от повечето християни схващане за Бога не е за жалост твърде далеч от подобна представа.
В желанието си да се доближи до този небесен „Цар“ човек разполага в този случай само с две възможности.
Той или се бои, че „Бог“ ще отвърне уши, ако се изправи сам, без застъпници, пред него, и затова, по добрия стар царедворски обичай, се оглежда за духовни посредници, или пък се отнася с гордо, самомнително презрение към всяко посредничество, смятайки се в правото си да установи контакт сам и без „ходатаи“.
Обща и за двете гледни точки е безкрайно тесногръдата и земна представа за божествената същност, — колкото и да е убеден търсещият, че имал много „одухотворено“ усещане за своя Бог.
Усещаният по такъв начин „Бог“, с когото се търси контакт по един от тези два пътя, е винаги само плод на въображението!
Колко тесновата и същевременно: колко самонадеяна и високомерна е представата за вечния Първоизвор на всяко Битие, която е готова да приеме, че благоволението на нейния Бог би могло да бъде постигнато чрез ходатайство, или пък подвежда да се търси пряк диалог със самата Прасветлина, без изобщо да си дава сметка, че тази Прасветлина, както и нейното вечно себеизричане в индивидуализирана форма, надхвърля всяка човешка способност за схващане така, както най-голямото от огнените слънца на физическата вселена затьмнява с блясъка си едва мъждукащата искрица в домашното огнище!
Ако вечният, всеобхватен Дух не бе подготвил проходим път, изхождайки от Прасветлината на всяко Битие, нито един човешки дух не би могъл да се завърне при своя вечен Първоизвор.
А този „път“ е същият, който духовният Човек е изминал някога, преди да се свърже със земния човек-животно.
Той щеше да бъде непроходим за човека на тази земя, ако всички духовни Човеци бяха някога „паднали“ едновременно.
Но претърпелите такова „падение“ са винаги малка част от цялото духовно човечество, макар че всъщност става въпрос за огромен брой отделни индивиди, принудени да споделят през хилядолетията съществуванието на животното в съответния отрязък от време.
А някои от непретърпелите „падение“ в животинско тяло индивиди са останали открай време доброволно в невидим облик на тази земя, обзети от пламенна божествена Любов и състрадание, за да поддържат открит за падналите си братя обратния път към Прасветлината, докато техният водач, един от изначално сътворените духовни Човеци в първичния свят на чистия Дух, никога не е напускал своето изконно място в „Словото“, което е „Бог“.
От незапомнени времена тези малцина са подлагали на съответна подготовка човешки духове преди още да е настъпил моментът за раждането им в тялото на човека-животно. Благодарение на тази подготовка те достигат след раждането си състояние, представляващо мост, по който човешкият дух може да се прехвърли към най-близките брегове на благословения „горен“ свят на Духа, откъдето сам се е обрекъл някога — чрез падението си — на изгнание.
По силата на разкрилата се в тях вечна същност така подготвените земни човеци стават „Светещи на Прасветлината"— малцината, които могат да бъдат наречени с използвания вече израз „старши Братя на човечеството“: „старши“, защото са щели да се родят в земното тяло на човека-животно още преди хиляди години, ако не са се били доброволно обрекли на малкото си непаднали Братя, живееши тук в духовен образ, за да бъдат подготвени като човешки „събирателни лещи“ за лъчите на Прасветлината, независимо че и те са били сред претърпелите падение духовни Човеци и поради това също е трябвало да се съединят с животното.