А като част от тази подготовка те се поставили хилядолетия наред в услуга на просветителното и спасително дело на своите не-паднали Братя, пребъдващи с Любов и състрадание в духовен облик при земните човеци, и така са оказвали действена помош на тази земя дълго преди раждането си в животинско тяло.
След появата си в човешко-животински образ на земята те не получават едни и същи задачи.
Всеки един от тях обаче е обвързан с отреденото му призвание и го следва неотклонно, независимо дали в земния му живот то ще го доведе до известност, слава и богатство, или пък до бедност, унижения и мъки.
А рече ли да се отклони от предначертаната му тук съдба, той ще падне още по-дълбоко отпреди, все едно от каква земна участ се е отказал — от рядко щастлива или от изключително тежка, — защото никой не би могъл да отговори на всички изисквания на своето призвание, без да приеме начина на живот, предопределен от една мъдра ръка така, че да може да следва отреденото специално за него призвание.
Тази безкрайно „ефирна“ Общност на живеещи в Духа човеци въздействува на земята с един вид „магнетична“, изключително неуловима, чисто духовна мощ върху всички човешки духове, които могат вече да започнат своето изкачване. Тя ги издига до едно духовно състояние, твърде сходно със състоянието на нейните собствени членове, с една-единствена разлика: така пробудилият се духовен човек се изправя само за да продължи хода си напред. Той не е нито длъжен, нито способен да участвува в помощното дело, осъществявано безспир от самата духовна Общност на Светещите, понеже то изисква, както вече казах, предварителна подготовка в течение на хиляди години.
Пробудилият се благодарение на невидимата помощ на определените от Духа помагачи ще може веднага след смъртта на човека-животно, с което е живял съединен на земята, да се издигне на следващото по-високо духовно равнище, където живеят в духовен облик иепретьрпелите падение, чието най-важно дело е Общността в чистия Дух, проявяваща се на земята в тялото на човека-животно, — защото тази действуваща на земята Общност получава непрестанно от тях духовни импулси, без които никой земен човек не би могъл да стане изразител на разкриващата се в него вечна същност.
Някои от „умрелите“ за земята, издигнали се до това по-високо състояние и изпълнени — подобно на непадналите си Братя — с любов и състрадание, решават също да останат невидими при земните човеци, съдействувайки на помощното и спасително дело на непретърпелите падение, доколкото това е възможно чрез един вид акумулиране на волята.
Но освен тези неколцина, известни у северните будисти като „Бодхисатви на милосърдието“ и отговарящи на „светците“, „ангелите“ и „архангелите“ на ранната християнска църква (към тях следва да се причислят и по-късните „Четиринадесет спасители“!), всички останали се устремяват към още по-високи състояния на Духа. Така, в течение на непостижими за земните представи периоди от време, човешкият дух минава постепенно през всички степени на йерархиите на Духа, за да се върне накрая при най-възвишеното прадуховно Същество —при самопроявлението на Прасветлината, — при „Словото“, което е „Бог“, и да намери во веки веков, съединен нетленно с него, своята висша индивидуална духовночовешка същност, след като отдавна вече се е обединил с еротичния си допълващ духовночовешки полюс като „Мъж и Жена“ в Духа.
По такъв начин „падналият“ някога духовен Човек се завръща от земното животно обратно към своята изначална Родина във вечния, чист Дух, в „света“ на блаженството и яснотата, където „Животът“ е съвършено различен от познатия дори в най-тайнствените сфери на космичната природа живот, част от която е и тази земя!
Светът на чистия Дух, както и морето на душевните сили, благодарение на което човешкият дух може да придобие своя индивидуална форма, не са някъде „далеч" от тази физическа природа! И все пак между всички нейни сфери и света на чистия Дух зее пропаст, която би била все така непреодолима, ако непретърпелите падение помагачи, останали в духовен облик при падналите човешки духове, не бяха изградили и поддържали още от зората на времето единствените „мостове“, правещи възможно връщането към живота във вечния Дух.
Едва след окончателното си завръщане, съединен със „Словото“, което е „Бог“, духовният човек съзира Божеството, каквото то от веки пребъдва и действува, „лице в лице“, ала не отвън, а вътре в самия себе си.