Когато някой се сещал за душата си, не бил далеч от убеждението, че няма вече нужда от тялото, и гледал на него в най-добрия случай като на тежко, досадно бреме, способно само да тегли надолу душата, — като на едно може би необходимо, но отблъскващо зло: — като на крайно нежелателна пречка за всяко душевно развитие.
Били са правени опити да се „умъртви“ — ако е възможно — тялото, с илюзията, че по този начин душата щяла да се „освободи“, но предприелите подобни опити изобщо не подозирали, че за човека на тази земя душата би представлявала зейнала пустота, лишена от съдържание реч, часовник без циферблат, работилница с хиляди бръмчащи на празен ход колела, необръщаем в звонк капитал, — ако беше лишена от съдържанието на своите преживявания, които тук, на тази земя, тя получава не без посредничеството на тялото.
Липсвало разбирането, че ние не сме в състояние да схванем нито една мисъл, ако тя няма аналогична корелация в земното тяло, ако липсва земно-сетивно изображение на същинското и съдържание. Липсвало също разбирането, че всичките ни образни представи — дори и най-сложните от тях — имат своя първообраз в тялото и че нито едно чувство не може да бъде възприето от съзнанието ни, ако не е съотнесено с чувствителността на тялото и неговите органи.
Но и днес не се срещат често хора, които знаят, че при всяко земно осъзнато душевно възприятие, при всяка наша мисъл, в действие влиза не само мозъкът: — че докато сме пленници на това тяло в един свят на физически-сетивните явления, всеки атом от тялото ни е абсолютно необходим като носител на душевните възприятия, — и че не можем да имаме достъп тук, на тази земя, до богатствата на душата и да се ползваме от тях без съдействието на земното тяло.
Всичко „усетено“ или „почувствувано“ от нас е в известен смисъл проява на същата сила, на която дължим и способността си да „мислим“, и нашите усещания и чувства могат да се развият до същата, ако не до далеч по-голяма, прецизност, но във всички случаи до много по-висока сигурност от тази на мисленето.
Процесите, които имам предвид, могат да се сравнят със светкавично бързо изпращане на съзнателни и полусъзнателни въпроси, чиито отговори се получават обикновено със същата бързина и идват винаги — без да подозираме това — от тялото въпреки неблагодарността и презрението ни към него и въпреки убеждението ни, че то изобщо не ни е нужно...
При всяка мисъл, колкото и абстрактна да е тя, при всеки чувствен импулс, колкото и неуловим да е той, ние изпращаме с помощта на мозъка си нещо като вестоносец към онази част от тялото — независимо дали знаем коя е тя, или не, — където съществува телесно-физически аналог на онези съотношения, които се стремим в момента да обхванем в мислите или чувствата си. И този пратеник се връща почти мигновено, за да ни съобщи — отново чрез посредничеството на мозъка — какво е намерил там.
Не е много лесно да се разбере този процес. Но всичките ни възприятия от физическия свят стигат до нас единствено по този начин и целият външен свят щеше да бъде за нас някакъв душевно непостижим, лишен от мяра и граници хаос — ако не беше това съдействие на тялото — не само на мозъка! — макар мозъкът да е без съмнение централният команден пункт на тялото, така че нищо телесно не може да проникне до душевното ни съзнание, без да е минало през този централен пункт, където се преобразува във форма, способна да упражни въздействие върху душата ни.
Всяко художествено послание на душата също се нуждае на тази земя от съдействието на тялото.
Художествената изразна форма може — във всеки отделен случай — да се превърне в разбираем за душата език само ако в нея и чрез нея бъдат съзнателно или несъзнателно доведени до трептение ритми, способни да предизвикат някъде в тялото резонансни трептения на аналогични ритми.
Дори външното възпроизвеждане на човешкия образ и заобикалящите го предмети в изобразителното изкуство не може да проговори на душата, ако не бъдат задействувани определени осъзнати съотношения в тялото на наблюдателя, макар той да е убеден, че възприема видяното единствено с помощта на очите и мозъка си.
Който обаче иска да схване истински същественото във всяко изкуство, ще му се наложи да възприема чрез тялото си повече, отколкото си дава сметка и е готов да признае.
Наистина музиката се възприема първоначално от ухото, но процесът на осъзнаването и е по-сложен, отколкото предполагат мнозина слушатели! — Ухото е само апарат за приемане на звуковите вълни и за да може да ги разтълкува, то трябва да препрати през цялото тяло получените ритмични и звукови импулси, чак до онези места на тялото, които са аналогични на тях: — които се характеризират със същите съотношения на интервалите, същите показатели на трептение и същите ритми, — и връщат като ехо отговора към механизма на ухото, а то на свой ред го съобщава веднага на мозъка, където единствено може да се редуцира в разбираем за душата език.