СВЕТЛИНАТА НА ДУХА В ХРИСТИЯНСТВОТО
Във всички големи религиозни системи, дадени на света от постигнали просветление човеци, могат да се намерят следи от духовна Светлина, но аз нямам тук за цел да правя преглед на всички религии от гледна точка на съдържащите се в тях свидетелства за Духа, защото едно правдиво и балансирано изследване, посветено на този въпрос, би изпълнило цели томове дори ако се ограничи само с най-важните религиозни учения и с живота на вярващите, съобразяващи своите постъпки с тях.
Тук ще се занимаем само с християнството, което — смятано от мнозина за носител на единствената истина, но внушаващо просто респект, а често пъти направо омраза и враждебност у още повече хора — е без съмнение най-важната религиозна система за човека от западната част на света.
Ала кое „християнство“ — ще ме запитат — имате предвид? Привърженикът на по-старите форми, тоест на източното православие или на римския католицизъм, е склонен да смята за „правилна“ единствено своята интерпретация, докато търсещият опора в някой от многобройните по-нови варианти е склонен да вижда само „глупаво суеверие“ в по-раншните изповедания и техните изразни форми. Омразата между християни и християни, породена от противопоставяне на убежденията им, е много по-страшен враг на християнството от язвителната критика на всички виртуози на изкуството да се охулва неговото учение!
Неизказани беди и страдания са били стоварвани досега върху много хора и върху цели народи заради стълкновения по религиозни причини и нямат край злочестията, ден след ден предизвиквани в по-тесни кръгове в името на християнската вяра.
Но нещата, заради които би упрекнал християнството един повърхностен наблюдател, нямат всъщност нищо общо с него.
Те са породени от човешката ограниченост, човешката пристрастност и несговорчивост, плод са на погрешно насочена жажда за власт: — на манията да се държат в подчинение другите чак до най-скритите дълбини на тяхната духовност, както и — не на последно място — на извинителната илюзия, че единствено ние „притежаваме истината“ и че сме длъжни да я натрапим на другите, за да „спасим душите им“ дори те да не искат това.
Не за тези криви пътеки на проявите на християнската религия и не за обичайните по тези погрешни пътища действия имам намерение да говоря тук.
Онова, което би могло да се каже по този въпрос, е вече добре известно, а и най-нелепите заблуди винаги си намират остроумни и изпълнени с уж „истински“ религиозен плам защитници.
Християнството е твърде младо още на тази земя, за да могат да бъдат осъзнати неговите божествени дълбини, и убедените, че то е „отживяло времето си“ и че е било доведено до абсурд поради греховете на своите „църкви“, се заблуждават дълбоко, понеже изхождат само от досегашния му път на развитие. Те не подозират, че ще дойде време, когато на по-голямата част от така нареченото днес „християнство“ ще се гледа не без срам в сърцето, както зрелият човек гледа на глупавите безобразия и необузданите претенции на своята младост.
Но нека тези думи не бъдат погрешно разбирани!
Много далеч съм от намерението да твърдя, че светът до този момент не познава нищо от същинското християнство, — но не мога да престана да изтъквам, че за голямото мнозинство от хората, които са се наричали и се наричат „християни“, истинската сърцевина на християнството е до ден днешен скрита зад безброй повече или по-малко твърди черупки и че те не са вкусили още от нейната божествена сладост, макар понякога да им се е удавало да оберат през пукнатините на черупките няколко процедили се капки от изобилните и сокове.
Хората още не разбират, а в много отношения и не искат да разберат, че тази вътрешна сърцевина на християнството представлява субстанциалнодуховна Действителност. и че е нужно първо да се осъзнае колко несъществени сами по себе си са всички „черупки“, преди да бъде освободена от тях и съзряна в цялата и чистота божествената мистерия на християнството, — преди да стане възможно да се изгради дарохранителница за тази най-съкровена сърцевина, където във вечни времена да и се оказва дължимата почит, и то в истински достойни за нея форми на преклонение. —