Гибелната духовна сухота на нашето време смята за вкаменелости от древните „езически“ суеверия много неща, включени някога в християнското учение от слънчево-сияйни, пламтящи в Светлината на Духа, мъдреци, но изхвърлени от по-късни пуритани като уж „чужди“ на неговата същност.
Високо посветени жреци на древни мистерии, познаващи действителната същност на Вечното, са издигнали някога храма на това учение с мъдро, величаво прозрение. Колкото и чисти и простосърдечни намерения да са имали онези, у които по-късно формите на този храм са предизвикали неодобрение, те са били много далеч от космичното прозрение на човеците, начертали някога плановете на храма.
Водени от най-добри намерения, а и получили — по силата на някои събития — достатъчно основания да бъдат критични, тези хора са извършили, без да подозират, тежки прегрешения към изграждането на храма. Историята сочи повече от ясно, че са били отстранени много важни за строителната конструкция камъни, така че е почти невъзможно вече да се спре прогресивното и подриване.
Само едно ново, дълбоко вникване във вечните мистерии, на които християнството е призвано да бъде жива изразна форма, може да сложи край на това съдбоносно прекъсване, да създаде общо разбирателство и търпимост и да подтикне отделните му изповедания към взаимно обогатяване и обновление.
Нека противоположните гледни точки продължат да съществуват спокойно, докато има нужда от тях, и нека никой не се нагърбва с ролята на съдник там, където само висшето духовно ръководство е в състояние да обедини подлежащото на обединение, когато настъпи моментът за това.
Действена помощ в днешните си неволи християнството може да получи преди всичко от вестителите на Духа, известни като „немски мистици от Средновековието“: -от истинските „теософи“ в смисъла на употребения от апостол Павел термин, постигнали действително прозрение в духовните неща, като Екхарт, Таулер, Франкфуртския рицар на Тевтонския орден, чието име не знаем и на когото дължим „Малка книга за съвършения живот“ („Theologia deutsch" каноника Тома Кемпийски, дарил на единоверците си „Подражание на Христа и -за онези, които не намират космичните му видения за прекалено грандиозни и потискащи — „визионера“ от Гьорлиц Якоб Бьоме. — Макар че е преди всичко поет, не бива да бъде забравен тук и Ангелус Силезиус.
Широко поле за работа се разкрива и пред една нова теология, едно ново богословие, без чиято целеосъзната помощ едва ли ще могат да бъдат поправени нанесените вече щети.
Необходимо е преди всичко да бъде размотано кълбото на догматична обърканост, оплело се поради отъждествяването на Учителя от Назарет със себеизричането на вечната Прасветлина — с Лотоса, — отъждествяване, дължащо се на религиозно-исторически, тоест на чисто временни фактори.
Тук е належащо нужна истинска реформация, истинско пречистване на понятията.
Представянето на себеизричането на Бога, на Логоса, на вечното „Слово, което е у Бога и което е Бог“, и рязкото му разграничаване от духовно-човешката потенция, намерила израз за нас в Учителя от Евангелията — така обосновано теологически, че по-старите догми да не бъдат накърнени, а изцяло изяснени в най-прекия смисъл на думата, — това дело чака решителния човек, който да се осмели да го извърши, зналеца, който е способен да се заеме с такова дръзко начинание, чиито последици ще се окажат невероятно благотворни.
Прастарата мъдрост, чийто вестител ми е отредено да бъда в наши дни, не противоречи по никой начин на вечната същност на християнството, макар доста неща от изложеното чрез мен учение да създават — на първо време и повърхностно погледнато - такова впечатление.
Самата мисъл, че тук би могло да има някакво противоречие, ще се стори абсурдна на всеки, който е разбрал от какъв източник черпи мъдростта си това учение.
Но аз нямам за задача да бъда застъпник на която и да е религиозна система на човечеството, пък била тя и величавата доктринална постройка на християнството.
Длъжен съм само да посоча възвишените вечни ценности, чийто свидетел е всяка от големите, оплодени от Духа, верски системи на тази земя.
Това не пречи аз — роденият от потомци на древни германски, християнски родове, възпитан в християнската вяра и знаещ, че всички мои предци са намерили навремето убежище в тази вяра — да поема сам задължението да допринеса от своя страна за едно истинско задълбочаване на християнското схващане за живота, изхождайки от разкриващото се пред мен вътрешно прозрение на Действителността.
Не са малко вече хората, в това число и значителен брой пастири от двете главни християнски изповедания, за които моите напътствия са станали ръководно начало при техните странствувания из чудния свят на християнското учение. Нямам основания да се съмнявам, че все повече люде с добра воля ще усвояват, преведено на „християнски" език, онова, което често пъти съм казал под друга форма, давайки по този начин безпогрешна опора на своята вяра.